Музикословесният се усмихна още по-учтиво.

- Слава богу... Познавам ви, ваше благородие, и във вестниците съм чел, и в "Марица" - приимаме я редовно - за ваше благородие, и се трудите за отечество България с попечение и наставление, както е достойно - бъбреше музикословесният, като искаше да изрази удивлението си към Хрисантова, комуто името бе срещал във вестник "Марица".

Хрисантов, който беше виден писател и името му попадаше често в печата, видя сега, че има горещ обожател в псалта. В друго време би се посмял на подобна адмирация, но сега той я прие със сериозно благодушие и самодоволство.

- Как ви отива училището? - попита той.

- Радвам се, радвам се, ваше благородие, дето имам чест да видя ваше благородие... Заповядайте да идем в училището, да поприказваме с ваше благородие върху народните работи, както е достойно според качеството ви, което имате като депутат на нашата деревня.

Хрисантов го погледна смаяно.

- Какъв депутат?

Музикословесният го погледна знаменателно, смигна му два пъти и каза:

- Зная аз, зная аз... ваше благородие. Всичко свършено. . Аз, извинете покорно, ваше благородие, но за ваша милост... да, да, всичко е свършено и вази ще изберат.

В това време приближи Иванов, който се бе заприказвал с едного.

Псалтът се обърна към него.

- Ваше благородие, работата е свършена за негово благородие, нали?

- Зависи от това, как работите.

- Да, да. Аз приказвах с попа, който е человек весма любородний и е ваш едноотечественик, и желае много да ви види, ваше благородие, и той понякога чете "Марица". Да идем, ако искате - каза псалтът на Хрисантов.

- Да идем в училището - каза Иванов, - а там ще викаме и попа, и кмета - той трябва сега да е у тях си - и другите по-първи.

Лудият избирател пак се яви и хвана Хрисантова жарко за ръката и втренчи поглед в него. Хрисантов я измъкна с онова потръпване, което усеща человек, когато настъпи жаба.

Но учтивият псалт пожела да ги запознае:

- Той е Стоян Марчов, наш брат почтен, от нашата деревня, ваше благородие, но сега невинен... Радва ви се много. ..

- Хайде, хайде, да вървим на училището - каза Иванов троснато и повлече Хрисантова нататък, за да избягнат по-голяма интимност с невинния.

- Сбогом, сбогом, сбогом! Хей, сбогом, братя - изпращаше ги гръмко учтивият луд.

Музикословесният, като видя, че тръгват към училището, затече се напред, после се спря, върна се към Хрисантова и му пошушна:

- На мене бъдете с уверение, всичкото аз ще свърша. Билетите мене оставете да ги напиша. Кметът е добър човек, а попът е ваш едноотечественик... молим покорно.

И пак тръгна напред.

В тоя миг срещу тях се зададе един поп. Той беше човек около четирийсет години, черноок, сух, с жълто лице и с жълти очи, като че има жълтеница. В лявото му ухо беше натъпкана голяма бучка памук, който доста стърчеше и навън, като че любопитствуваше да види какво има на улицата.

Музикословесният се спусна, хвана попа за ръка и го доведе насреща на Иванова и Хрисантова.

- Дядо попе, имам чест, негово високоблагородие български наставник и пожертвовател за своего рода, г-н Хрисантов, ваш едноотечественик.

Това значеше: имам чест да ви запозная с г-на Хрисантова.

Попът клюмна няколко пъти усърдно с главата и подаде ръката си.

- Как сте, дядо попе, здрави ли сте? - попита Хрисантов, като погледна бегом огромното бяло нещо, що украсяваше лявото ухо на знаменития поп.

Попът се усмихна.

- Благодаря, благодаря, господство ви. И той опули жълти очи, които пазеха изражение на някаква уплашеност.

- Господин псалтът ми 'каза, че сме съграждани, истина ли?

Псалтът се намеси:

- Да, ваше благородие, от две години без три месеца е тука и ви люби, ваше благородие.

Хрисантов чакаше друг отговор, затова гледаше въпросително на попа.

Но попът само клюмна с глава.

- От коя фамилия сте от наше село? - попита Хрисантов интересния поп. Той клюмна и рече:

- Да, да, тука, тука.

И натъкна памука в ухото си.

- Боли го ухото, ваше благородие... затова носи памук - обясни псалтът, па каза с нисък глас: - Много почтен поп.

- Mon cher, mais qu’ast ce que vous parlez avec ce bon homme le pretre - каза Иванов, като се смееше.

-Mais je n’en sais rien - каза Хрисантов, като подигна раменете си; - il me semble tres bete.

- Недочува - пошущна му Иванов.

- Що?

- Глух е - прибави той по-ячката, - трябва да му говориш яката.

Хрисантов се намръщи.

- Одеве оня, лудият... Сега пък с глух?... А тоя твой псалт - комплиментаджия? - каза той с горчива усмивка, па прибави шепнешком: - Та тука само с идиоти имаме работа!

- Това е интелигенцията на Дермендере - пришушна му значително Иванов.

IV

Когато двамата другари заедно с попа и псалта влязоха в училищната стая, те намериха там още няколко души селяни, които, като видяха господари, дошли от Пловдив, насвалиха шапките и си подаваха ръцете.

Псалтът ги представи.

Единият беше кметът, рус момък с доволно умно лице, другият - учителят, господин с дълга нестригана коса; останалите бяха неофициални личности, но първи хора. Стаята беше съвсем гола, с разбити стъкла на прозорците и с единствено украшение - образът на Алека Богориди. В нея владееше атмосфера от миризма от чесън.

Захванаха се без забикалки разговори по изборите. Ианов, който не беше пряко заинтересувано лице, подир няколко патриотически фрази препоръчи авторитетно да изберат за депутат г-на Хрисантова, избор, с който да се гордеят, и прочее.

Всичките показаха единодушно съчувствие и се усмихнаха Хрисантову знаменателно, приятелски и одобрително.

- Знам, знам - каза учителят, - господин Хрисантов кой го не познава.

- Наш си е, наш си е господин Хрисантов - избъбра един селянин и се осекна гръмко.

И кметът даде съчувствен отговор.

- Негово благородие, който е човек познат на цяла България като наставник и доброжелател български, него ще си изберем, защото негово благородие, да... - каза музикословеснейшият, като се засмя и с двете си бузи.

Попът погледна с жълтите си очи Хрисантова и си поклати главата грациозно. Това означаваше, че и той е съгласен с всички.

Всички тия признаци на съчувствие ободриха Хрисантова. Той разбра, че за него се е работяло, и деятелно, от по-напред. И като се обърна към тях, каза:

- Господа, аз ви благодаря за съчувствието и доверето, с което ме срещате. Нямам нужда да ви обещавам златни планини; ще работя, колкото ми силите позволяват, за интересите на страната и частно за вашите. Моето поведение ще докаже бил ли съм достоен за вашето доверие.

Хрисантов беше забравил урока на Иванова. Това направи Иванова неприятно да се намуси и да го бутне с лакътя, за да прекъсне един дискурс, който проваляше още отсега избора му. Иванов тоя час пое думата.

- Какво стана съдбата ви за мерата със с. Марково? Тия дяволски марковци мислят, че това им е бащин мюлк... Ние, кога идем в Пловдив, разбирате?... То е наша работа... Което си е ваше, то си е ваше. - И той смигна на кмета.

Кметовото лице се озари от радост.

Попът клюмна три пъти, защото не чу нищо.

- Благодариме ви много... Но това ще ви помолим по-скоричко да кажете на съдилището, защото ни викат до друга неделя; ама ний ще ви молим да настоите за нази, да кажете на председателя, че правото е наше.

- Казах ви, то е наша работа.

- Да настоите пред съдилището - пое кметът пак, - защото я виж, тая мера, на нея пасат нашите добитъци, другото е все камък, и нямаме си място.

И другите селяни изказаха същото желание.

- Вашата работа е свършена още отсега - потвърди Иванов.

Кметът климна удовлетворен, па рече, като хвърли дружески поглед на Хрисантова:

- За господина Християнова да се не грижите... (Хрисантов с удивление забележи, че повечето селяни тъй го наричаха); господин Християнов си е наш, него ще си изберем... То си е наша работа; може ли някой да ни заповяда и да каже: тоя изберете или оня?

- Никой.

- Ех, когото си изберем, той ще си бъде нашият избран. За господина Християнова не се грижете.

Попът, види се, че разбра за какво беше думата. Той се усмихна на Хрисантова, зина нещо да каже и не каза нищо. Но усмивката остана на лицето му.

- Ето и учителят, и той нека каже дали не е срещал в "Марица" името на негово благородие - обади се псалтът, като посочи учителя.

Учителят направи утвърдителен знак.

- Кой не знае господин Хрисантова? - попита Иванов.

- Па и вий, господин учительо, действувайте за господин Хрисантова. Вий разполагате със силно влияние. Вий колко заплата приимате тука?

- Малко; лани приимах петдесет и две лири, а тая година ни намалиха на четирийсет и осем.

- Сиромаси сме - каза скромно кметът, като сключи ръце.

Иванов помисли дълбоко и каза:

- Ние ще се разговорим за вас с господин директора на просвещението. Вашите заслуги и достойнство, които ми са добре познати, заслужават повече нещо... Вий бъдете спокойни... Отдека сте?

- От село Н. - каза зачервенелият учител.

- Харно... Само и вий от ваша страна потрудете се.

- Длъжност ни е - каза учителят.

Хрисантов отне очите си от прозореца, дето се беше обърнал за минута, и каза:

- Тук около вас все голи баири. Досега правителството нищо не е направило за горите в страната... Господин кмете, моята първа длъжност в Областното събрание ще бъде високо да настоя за насаждане с гори тия пусти и голи ярове... Земя, която се лишава от гора, рано или късно е осъдена на смърт.

Уловил внезапно такава щастлива идея, Хрисантов погледна самодоволно и някак гордо към Иванова, като че искаше да му каже с тоя поглед:

- Виж, че и аз умея да стъпям на практическа почва. И действително, Хрисантов говореше с убеждение. Кметът с другите първенци се посшушукаха. Види се, и тях живо интересува въпросът, повдигнат от кандидата им. Кметът каза:

- Добре, че казахте, господин Християнов, та и затова да ви помолим. Ваша милост сами видяхте, че гора хич нямаме наблизо... Турците, додето бяха, изсякоха всичко.

- Аз сам ви казах това и първите ми грижи ще бъдат горите... Гори, гори трябват нам като въздухът, който дишаме - каза разпалено Хрисантов.

- Да си жив и здрав, че познаваш това... Та като питате отде си сечем дърва - сечехме си досега все от "Парговската гора". Досега и тъй, и тъй беше, но занапред голяма мъка ще теглим.

- Кажете - каза Хрисантов живо заинтересуван.

Кметът разправи надълго и обстоятелствено работата:

"Парговската гора" била правителствена, но от Освобождението насам селото се снабдявало все от нея с дърва. Първият вардач на гората не смеял да ги закача; но, за жалост, не можал да отпъди и селяните от Ж. да не сечат гората, с която се разполагали като със своя собственост... Така щото "Парговската гора" се изсичала и от триста уврата, както била напред, сега е останала едвам петдесетина уврата. Но още по-лошото е това, че сега е турен нов вардач, твърде зъл човек, който много им пречел, а селяните от Ж. оставял свободно да боравят в гората и както са се подпретнали, скоро ще я очистят! Тогава селото ще трябва да ходи за дърва на три-четири часа далеко в балкана. Кметът моли прочее Хрисантова да помогне още отсега да се забрани на село Ж. да не сече без никакво право гората, която е крайно необходима за Дермендере.

Хрисантов изслуша всичкото с голямо недоумение. Вместо да отговори на молбата на кмета, той попита:

- Вие казвате, че е правителствена. гората?

- Така, царска е - отговориха из един път неколцина селяни, - но сполай, доскоро никой не ни казваше нищо.

- Първият вардач ходи само веднаж в Пловдив да се тъжи от нас, па нищо не направи и веки не ни бара - допълни друг.

- Защото нашият предишен депутатин му сбра перате - поясни кметът.

Хрисантов помисли намръщено.

- Ами селяните от Ж. "по какво право секат и те областната гора? - попита той.

- Тям пък техният депутатин им е дал воля, па не щат да знаят никого.

- Па ние занапред на ваша милост се надяваме, господин Християнов - заключи кметът важно, - а то без тая гора ако останем, по-добре да се изселим. .

- Какво собствено желаете да ви помогна?

- Като се завърнеш в Пловдив, да направиш да се махне сегашният казеп вардач, да не ни пречи да си сечем и да се възбрани на ж-ци, защото те нямат никакво право над гората ни...

Селяните очакваха какво ще каже сега кандидатът.

Хрисантов не отговори нищо. Той отведе Иванова настрана и му каза ниско:

- Възмутителни работи, нали? Какво да им кажа?

- Обещай, каквото ти искат.

- Ще бъде безсъвестност!

- Но без това всичкият труд ни е напразно... Па и ти сам одеве, самичък им казваше, че ще браниш техните селски интереси... Какъв по-голям, по-жизнен интерес има селото от тоя?

- Но тия селяни не чувствуват ли, че само като секат, а не посаждат, ще направим земята си на безплодна пустиня? Разбирам, при турското управление... но днес? Един български депутатин няма право да насърчава това безбожно опустошение.

Иванов се усмихна сардонически.

- Повечето така правят - и с държавни, и с общински гори. Гората у нас е разковничето, с което се отваря вратата на камарата... И твоят съперник ще им обещае - ако не е обещал вече - свободното опустошение на тая гора...

Хрисантов го гледаше смаян.

- Това е един вид разбойничество против бъдещето на отечеството! - извика Хрисантов с едно неудържимо чегодувание.

- Сам нищо няма да сториш: один в поле не воин.

- Значи, аргез aprиs moi le deluge?

- Хрисантов, зарежи сантименталностите! - каза поразсърден Иванов и като приближи бързо до кмета и другите селяни, каза им решително и тържествено:

- Размишлявахме как да намерим клупа на тая работа. Бъдете свободни, вие сте гсподари на гората. Сечете си.

Селяните поблагодариха трогнати.

- Господин кмете, гледам и школото ви няма таван? - каза Иванов, като се озърташе.

- Сиромаси сме - прибърза да каже кметът.

- Сиреч, бедни човеци - потвърди умно псалтът.

- Та ние ще гледаме с господина Хрисантова да действуваме в Пловдив да ви се изпрати помощ... четирийсет лири стигат ли ви?

- Стигат, стигат, сполай - отговориха всичките възрадвани.

- Според заповедта ви, каквото повелите - отговори и псалтът, който не зачу добре думите на Иванова.

Попът клюмна с глава, което означаваше, че той потвърдява думите на псалта.

Иванов остави на един човек, който през това време стоеше сгушен в ъгъла, без да каже нещо, една връзка книжа (това бяха възвания от партията и памфлети против противния кандидат) и после каза тържествено:

- Е, разбрахме се, нали?

- Разбрахме се, разбрахме се - избъбраха всичките.

- Вие наши и ние ваши - добави кметът.

Хрисантов и Иванов си взеха бастуните да излязат. С весела глъчка всичките ги подириха на двора. По лицата и на кмета, и на селяните се четеше голямо задоволство. Хрисантов им направи твърде хубаво впечатление; престижът му ежеминутно растеше; при това и псалтът не преставаше да развива една неуморима агитация: той се прилепяше ту на ухото на едного, ту на другиго и със знаменателни погледи, и с махания обясняваше им колко трябва да се считат щастливи, дето си имат занапред такъв достоен и славен депутат, за когото пише и "Марица".

И Хрисантов сега беше твърде доволен и силноуверен в успеха тука. Одевешното неприятно недоверие по повод на "горския въпрос" мина; той се утеши с мисълта, че чрез тая мъничка отстъпка на невежественото искане на селяните си обезпечава в голям размер добиването депутатския мандат, със силата на който ще може да принесе други много по-значителни услуги на цялата страна. Прочее всичките бяха щастливи.

Хрисантов се упътваше към вратнята, но видя, че Иванов се отклони внезапно и тръгна на друга посока. Той се позачуди.

- Господин Хрисантов, елате да видим черковката - усмихнато рече Иванов. Хрисантов го последва. Последваха и всичките други.

Черковата беше на няколко разкрача от тях, в същия двор.

Пред вратата стоеше вече музикословесният (той беше и клисарят) и посрещаше с поклони високите гости. Ивановата идея беше добра; това призна и Хрисантов в себе си и се поздравляваше с такъв досетлив приятел. Един кандидат трябваше да се интересува всичко да види, всичко да знае, всичко да посети в мястото, което иска да представлява в камарата; щеше да бъде една грешка, ако кандидатът след училището забравяше божия храм, особено когато тоз кандидат носи името Християнов.

Черковата беше вета, тясна, тъмна, с икони от много груба зография. Двамата гости свалиха шапки и се прекръстиха. Хрисантов се озърташе и показваше вид, че много силно се интересува; дойде му неодолимо желание да каже нещо приятно на селяните и на езика му дойдоха думите: "прекрасна църквица!", но той ги глътна и не ги произнесе, защото в тоя миг му отвлече вниманието Иванов: той се бе заловил да целува иконите пред олтаря с едно благочестие, което Хрисантов не подозираше никога у него. Една ироническа усмивка трепна по устните на Хрисантова, но той се не бави ни миг и тозчас се намери пред иконите, за да последва примера на приятеля си... Той се възмущаваше вътрешно против тая излишна избирателна тактика на Иванова, като го заставяше да облече дрехата на лицемерната набожност: той сега си спомни, че не беше целувал двайсет години икона! И унизителна му се видеше, и нечестна тая комедия, която може би, вместо да заблуди селяните, доста индиферентни, ще ги направи лукаво да се поусмихнат. И той с досада и отвращение залепяше уста по мазния кир на иконите, оставен на тях през три века от много хиляди попукани, неумити и прищяви устни... Ако да беше по-хладнокръвен, той би държал своите на почтено разстояние от светите образи, както хитро струваше богобоязливият му другар. Когато се свърши иконоцелуването, Хрисантов го устрели с няколко погледа, пълни със скрит гняв. Но той тутакси отдаде право донейде си Иванову: пред вратата на черковата стояха натрупани рояк селяни сега, привлечени от любопитството да видят депутата си господин Християнова. Прочее харно стана, че го видяха колко е горещ християнин - във всеки случай загуба нямаше.

След като оставиха на пангаря по едно бяло мелжидие, гостите излязоха навън, дето се ръкуваха сърдечно с любопитните избиратели.

VI

Хрисантов отдъхна. И двамата се запътиха към колата, що ги чакаха на вратнята. Трябваше да тръгнат. Иванов по обичая взе инициативата и на прощаването: той се прости с кмета и със селяните, после с музикословесния, комуто остави в ръката нещо лъскаво бяло, което направи да се облее с блажено ухилване лицето му, и с попа, като направи знак, че целува набърчената му костелива и ноктеста ръка. Едвам-що и Хрисантов с едно непобедимо потръсване облиза светата десница на попа, явиха се двама селяни, от които единият поднесе бъклица Хрисантову. Що е това?

- Заповядай, пий, господине! - извикаха му почервенелите двама селяни. - От сватбата на чорбаджия идем да ви поканим. Нали ваша милост занапред си наш депутатин?

- Да си жив - извика другият.

Музикословесният дойде във възторг. Щом и чорбаджият прави чест на Хрисантова - всичко е свършено. И кметът, и другите селяни се твърде зарадваха: чорбаджи Нено беше влиятелен. Иванов пое бъклицата подир другаря си и с един крак на стъпалото на файтона произнесе огнена реч в чест на избирателите и на избраника и пи наздравица за чорбаджи Нена.

- Хайде на сватбата! - извика кметът с възхищение.

- Да му потропнем! - викат другите.

Музикословесният нищо не каза; той не можеше нищо да каже от ентусиазъм. Само лицето му сега беше се преобърнало на голяма усмивка, неподвижна, замръзнала, тъпа, сякаш една карнавалска маска.

- Нека да те види всичкият народ, да знай за кого ще пуща книжка! - викаха пак.

И попът викаше нещо.

Хрисантов, който бързаше да напусне селото и да остане на свобода, защото продължителните стеснения и преструвки тука тежко угнетяваха душата му, съвсем не желаеше да бъде и сватбарин у чорбаджи Нена. Но нито дума можеше да става за отказ. При това туй беше психологическа минута. Непростително беше да загубят случая да придобият приятелството на един от първите селяни, а също в нови радостни излияния и възлияния да запечатат съюза, който тъй щастливо сключиха вече с дермендеренци. Те тръгнаха храбро към сватбата, предшествувани от музикословесния и неговата замръзнала усмивка. Той тичаше да предупреди сватбарите за високото посещение и да приготви отличен прием на двамата гости. Скоро писък на гайда извести за близостта на къщата на чорбаджият. Когато я доближиха, главното лице, което им се мярна, беше пак музикословесният, последван от куп деца, при които приличаше на тамбур-мажор; той идеше насам, придружен и от един стар, тлъст, с накривена шапка селянин, комуто със силни ръкомахания разправяше нещо и му сочеше към Хрисантова. Селянинът с кривналата шапка беше чорбаджият. Кръглото му лице се зачервило като рак и враслите се в месата му очички мигаха бързо-бързо. Още от три разкрача той се спусна и прегърна с бащинска нежност Хрисантова и му лепна няколко мокри целувки по устата и още няколко (понеже Хрисантов неволно се отдръпваше) даде на бузата му и на ухото му.

- Ваше благородие, не бойте се; чорбаджият е достоен человек; той от русите така се е научил!... - ободряваше го псалтът.

Минаха през хорото, което им отвори път, и наседяха на одърчето на сайванта. Изведнаж то се напълни с куп сватбари, с глъчка, викове, приветствия. Всичките идеха сега да се запознаят с г. Християнова, чдято слава беше вече обладала селото. Доведоха и булката да целува ръка на гостите. Радостната глъчка растеше, погледите любовно бяха устремени в кандидата, който не знаеше как да отговори на толкова чест. Той машинално приемаше всяка ръка, която му се подаваше; всяка наздравица, която му се правеше; всяка чаша, която му се поднасяше... Той съзнаваше само едно: че тук му се прави един триумф, който го упиваше и зашеметяваше; по всичките лица видеше сега част от същата триумфална, ликующа усмивка, която носеше псалтът. Вероятно тя се длъжеше толкова на посещението на Хрисантова, колкото и на сватбарското вино. А то постоянно им се поднасяше ту в тасове, ту в паници и наздравиците нямаха край.

Най-сетне гостите станаха да си вървят. Разкряскаха се всичките:

- Не, не бива още!

- Да потропнем!

- На хорото, на хорото!

Хрисантов по никой начин не иска да се хване: главата му се върти вече. Но избирателите са безпощадни.

- На хорото, на хорото!

- Така е законът у наше село!

- Закон баба поваля.

Безпощаден е и Иванов: той повлича слисания кандидат към хорото. "Трябва да се съобразяваме с обичаите на мястото, особено когато искаме това място да ни изпрати в областното събрание" - шъпне му той. Хрисантов скърца със зъби, но няма какво да прави. Той не умее да играе; той не е играл никога, но трябва да играе, както одеве трябваше да дава и приима целувки, както сега трябваше да пие. Той се завъртява два пъти, хванат между Иванова и глухия поп, който го учи отечески как да стъпва; но като съглежда, че се задават пак паниците, спасява се във файтона. Цялата сватба забикаля колата с двамата гости; паниците и тук стигат и обсаждат страстотерпца Хрисантова. Той сръбва от всякоя само за очи и стиска множество избирателски ръце, които се кръстосват и преплитат около него и другаря му. Между многото зачервени непознати лица мярка се и изчезва лицето на псалта; Хрисантов забележва, че псалтът прави страшна агитация, за да му подпраща повече селяни да се здрависват с него, за да окръжи с по-голяма слава триумфалната му колесница. Внезапно той съзира една нова опасност: задава се тичешката чорбаджият с мустаци, щръкнали и гладни за целувки прощални. Но докато да съобрази какво да прави, за да ги избегне, ужасните мустаци и широките сочни устни, направили вече двайсетата баня в сватбарската паница, се изпречват във всичкото си величие пред очите му. Чрез едно инстинктивно движение, вдъхнато от неминуемата опасност, Хрисантов се отметна и закри лицето си зад гърба на Иванова, който има чест да получи в устата си атаката на любвеобилните мустаци. За щастие, возачът шибна конете и покара файтона, без да обръща внимание на маханията и виковете на чорбаджият, който му заповядваше да почака, за да се прости и с кандидата... Иванов и Хрисантов махат шапки към сватбата за последньо сбогом...

- От тоя миг това село го имаш в кърпа вързано... Толкова възторг не съм видял - казваше Иванов, като обръсваше с бялата батиста по лицето си мокрите следи от чорбаджиевото лобзание.

Хрисантов нищо не отговори. Той нямаше още време да обсъжда резултата от посещението; той само си отдишаше свободно като човек, избягал от едно изтезание. В главата му беше още бъркотия и смут; всичко това, което в кратко време видя, изпита, изчувствува, изстрада в това село, измъчваше мисълта му; то се въртеше и хвърчеше из главата му като един голям и хаотически облак, сплъстен от попукани селски ръце, които хващат неговите, от образа на лудия и от усмивките на псалта, и от миризмата на чесъна, и от кирливи икони, и от топка памук в едно ухо, и от паници, пълни с вино, и настръхнали мустаци, изкъпани в него, и безчет целувки, дадени и вземени днес. Цяла халюцинация!

Когато файтонът се поотдалечи и завиваше вече из една улица, Хрисантов се извърна: той видя при чорбаджийската вратня една тълпа селяни, че бяха наобиколили високата фигура на музикословесния, който широко махаше с ръце и им разправяше нещо - вероятно разхваляше и им препоръчваше Хрисантова.

Така приятно и сполучливо, и тържествено се свърши посещението на село Дермендере, което беше първият етап на тая знаменита избирателна обиколка.

Двамата приятели тръгнаха сега за ближното село Марково, един час на раздалеч, дето трябваше да се срещнат със свирепия американец.

.........................................................................................................

..........................................................................................................

Хрисантов се завърна от избирателната обиколка твърде угнетен. Той никога не бе си представил грозотата на подобен подвиг, нито се бе почувствувал толкова унизен пред себе си, принуден, както беше, да изнасилва искрената си природа и душата си в упорната борба да влезе в хамама.

Той тури точка на по-нататъшната си обиколка и махна с ръка на всичко.

Обратно към Вазов