Но в празничен ден, когато посръбваше, той беше просто чудесен. Гологлав, по ентерия, с възпретнати ръкави, с божигробския чибук в ръката, той застанваше на улицата пред врагата си и захващаше нескончаемите си филипики и проповеди към купа любопитни, който растеше на всяка минута. Целият мегдан се изпълняше от гласа му, гърлест, силен и неизтощим: всичките слушатели напрягаха уши, за да схванат смисъла на думите и предложенията му, които се следваха с възрастающа бързина, сливаха се, пръскаха се, губеха се! Той хулеше, съдеше, протестираше, сипеше въз разни лица сарказми, издумваше недоизказани подигравки, тънки загатвания, раздаваше наляво и надясно ловко стрелнати епиграми; ръсеше вред смях и отрова. За всекиго имаше дума, за да го охарактеризира; на всекиго познаваше миналото, слабостите, смешните страни; не оставяше никой да замине из пътя, поп било, жена било, старец било, турчин било, докато му не прикачеше някой верен епитет, докато го не надареше с някоя ехидна забележка. Той изговаряше духовити фрази bons-mots, имровизираше стихове, произнасяше философски афоризми, разбира се, по своите отживели понятия и с простия си стил, но които често по правотата ви поразяваха и които, турени в устата на Волтера или на друга някоя знаменитост, щяха да се учат наизуст от всичките. После грабваше заветната си булгарйя и дрънкаше с неподражаемо изкуство, пееше, оставяше я, говореше пак, взимаше я пак, дрънкаше, тъй щото, когато той почиваше, булгарйята говореше; после тя почиваше, за да говори той, и звукът, шумът беше нескончаем.
-Дяца... слушайте! Стар човек съм, ще умра! Тия златни пръсти в земята ще гният... - Помнете ми думата: вие сте гемията и аз съм капитанът гемии чевирен капитандър. - Не ще правда, ами иска разправия! - Простаците, дето мълчат, приличат на сандъци заключени, в които няма нищо. - Яж, Райко! - До хляб, майко! - Къща без жена и мъж без пари - огън да ги гори. - Едни казват онова, което вярват; други вярват онова, което казват! - Вятърът изкъртюва един бор, но не може да премине през една паяжина. - Хубост гюрджийска, ум чифутски, език ерменлийски, гръцки фудуллук, турска поразия, българска мъка! - Всичките живи животни хранят други живи животни: торът храни земята, земята храни жълъда, жълъдът храни свинята, свинята храни нази, ние храним турците, турците хранят султана, той храни бълхите, бълхите и те може би хранят други бълхи. - Чудя се на ума на Х. Г., на парите на И. П., на лукавството на П. Р., на учението на Н. Л. и на ходенето на Н. И. - Когато стане пожар в Цариград, три тюрлии хора отиват там: едни отиват да гасят, други отиват да се пекат, трети отиват да крадат! - Войска пруска, сила руска. - Московската войска яде хляб корав - кокал, чер - катран, кисел - оцет, солен - зехир! - Цара турчяска, цара хайдутяска. - Имаш ли пари - Христос воскресе; нямаш ли пари - смертию смерт. - Която крава не пуща мляко, закалят я; което дърво не дава плод, отсичат го; който си не плаща кафето - пъдят го... - Умре ли сиромах - поповете: ъъъъ! Умре ли богат - ооо - о о о! - В Индия едно камъче струва пет хиляди гроша, в Сопот една кола камъне струва един грош. - Московците казват на дявола чорт. - Съгласни овце балкан минуват; несъгласни вълци един по един ходят. - Кога взимаш жена, гледай да не бъде коминът й от кош и веригата от дървена кука. - На Ганча Заякът казваше: - Хората търсят зайците в гората, а ти си слязъл в селото. - На троянците казваше: бръснати глави - ушите им навънка. - Поговорките му нямаха край, епиграмите му нямаха брой. Но най-после хаджи Ахил изведнаж спираше многоглаголанието си, влизаше си в кафенето, като казваше на зяпналата навалица: - Доста; ако на вас кажа всичко, за мене какво ще остане да зная?
Един път се разговаряха в кафенето му майсторите Христоско и Митко с роднината на един покоен богаташ с твърде ограничен ум относително надписа, който трябваше да издълбаят на мраморната гробна плоча, що им беше поръчана.
- Пишете на нея: добитък се роди, говедо умря - пробъбра хаджи Ахил.
В надвечерието на въстанието общото разпаление беше обладало и хаджи Ахила и той беше приготвил и лъснал маждрака си; той често пред гостите си го подмяташе, хващаше, подхвърляше и се обучаваше по всякакъв начин да го движи, върти, хвърля. С това оръжие, остало от времето на Троянската война, той искаше да усили начинающата се борба. Той правеше разни тънки загатвания на турците, които заминуваха край вратата му или доходеха да ги бръсне, и с невъобразимо изкуство той ги подиграваше и заплашваше, без да се усетят, отиосително бъдащата беда, дето им се готвеше.
Като бръснеше един ден главата на един турчин селянин, той каза полугласно и пеешком:
- Писанието казва, че която кратуна не дава плод, отсича се и се хвърля на кучетата... Мога и сега... но чакам деня... защото съм учен човек... да, да!
Друг един, онбашият, зъл турчпн, като го завари в нетрезвено състояние, че викаше малко по-яката към минувачите, посочи го на един пандурин и каза:
- Алън шуну! (Закарай тогова в затвора.)
- "Алън шуну" е лоша дума, онбаши! - каза хаджи Ахил, като се готвеше да тръгне към конака и пееше по черковно: - Покай се, грешний агарянецо! "Алън шуну" е лоша дума!... Скоро ще да ти кажа и аз две думи... То е все божия промисъл! Все по същото време бяха го запрели за данъка. Бунбаширинът се разхождаше из конака. Хаджи Ахил гледаше из дупката с голямо увлечение на някои нежни сцени от домашния бит на петеля и кокошките. Не се знае какъв психологически процес се извърши в главата му, но той извика изведнаж:
- Ефенди! Пусни ме, лошо ще стане... Пара истерисен, пара чок... Вярвай бога, на, лошо ще стане... До три месеца всдчки ще си оберете крушите... Пара вар... Казал го е Мартин Задека!
- Що бъбре тоя керата? - свирепо попита бунбаширинът.
- Пияница, ефенди... Казва, че имал пари... - измърмораха уплашено пандурите българи.
Когато по-после няколко казаци от отряда на генерала Гурка се появиха в Сопот, хаджи Ахил в ликуването си спусна се да дави един някогашен чорбаджия, вследствие на което председателят на привременния градски съвет каза на Михала пандурина:
- Михале! Затвори хаджията вътре (в тъмницата).
Хаджи Ахил погледна отчаяно към председателя и каза:
- Петстотин години вътре и сега ли вътре?
Хаджи Ахил беше видял някога на Пера европейските търговци как с една дума начеваха и свършваха тъкмежа в канторите си и не отстъпяха ни аспра от цената, която бяха обявили най-напред на купувача. Същото правеше и той.
- Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш? - питаше някой селачанин.
- Грош.
- Не може ли за двайсет пари?
- Не може нито за петдесет!
Понякога поискаше да се пошегува с желающия, който се пазаруваше.
- Може, може, седни!
Желающият сядаше. Хаджи Ахил му завързваше платно около врата, обръсваше му половината глава, избрисваше го и му подаваше огледалото.
- Честито ти!
Селянинът се виждаше с изумление обръснат само наполовина.
- Как! Че ти не си ми обръснал другата половина? - викаше той слисан.
- Половина цена, половина траш - отговаряше спокойно хаджи Ахил и си тъпчеше лулата.
Друг път сцената се видоизменяваше.
- Дядо хаджи, колко пари взимаш да ми обръснеш брадата? - питаше го някой.
- Грош.
- Не може ли трийсет пари?
- Може, но с условие да си сапунясаш самичък брадата там на барата; на ти сапун!
Както по-първият, така и този плащаше тозчас гроша.
Друг един път той направи съвсем друга проделка.
- Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш и умиеш? - питаше го един богаташ.
- На тебе взимам шейсет пари.
- Шейсет пари! Луд ли си? Грош плащат навсякъде... Вземи гроша.
Хаджията избъбра:
- Глава като на кон. Добре, седни.
Той му присла платното около врата, възпретна се, подаде му лиена, дръпна верижката над главата му, окачи менчето, завъртя чепа и захвана да сапунясва дълго главата "конска". Когато главата заприлича на едно голямо снежно кълбо, което децата изтъркалят зимъска по снега, хаджи Ахил остави сапуня, избърса си ръцете и излезе тихичко из вратата, за да посети две-три кръчми по мегданя. Доста чака пациентът връщането на бръснаря с глава, обвита от дебел пласт непроницаема и лютива пяна, която му не позволяваше нито уста да отвори, нито да погледне, нито пък да остави тежкия лиен, препълнен със сапунева вода, от тежестта на който ръцете му трепереха като листо. Подир доста време достойният Фигаро се върна във весело настроение, грабна булгарйята, седна срещу нещастния многотърпеливец и запя:
Димитро ле, русокосо момиче,
я кажи на майка си, Димитро,
да не ражда друго чедо като теб!
Когато снежното кълбо усети присъствието на хаджи Ахила, той направи отчаяно усилие и измърмора с полузадавен глух глас:
- Хаджи, хаджи, скоро!
А хаджията дрънкаше и пееше:
Като имаш много пари, драгинко,
познаваш ли кой съм ази, драгинко!
- Хаджи! Хаджи! - викаше отчаяно сапунясаната глава. - Полей ме!...
Хаджи Ахил спря свирнята.
- Почакай да свърша песнята, не е дълга.
- Поливай! Поливай! Умирам!
- Колко пари?
- Колкото щеш! Грош и пет, петдесет, вземи шейсет! Скоро!
Това беше същият quart d’heure на Рабеле.
Хаджи Ахил стана и преспокойно възпретна се пак и освободи главата и ръцете на многострадалеца, който има нужда от пет минути, за да си издиха и почива, като че беше се изкачил навръх Стара планина със сто оки камък на гърба.
При всичко това тези проказничества на стария герой не сърдеха ония, които ставаха жертва на тях, а, напротив, приятелството се затвърдяваше.
Но в четвъртъчни дни, когато идеха карловци на пазаря в Сопот, хаджи Ахил не можеше да се удържи, за да им не засвидетелствува силното предубеждение, което имаше против тях.
Дохождаше някой карловец да се обръсне и умие главата си.
- Дядо хаджи, да ме обръснеш и умиеш - колко пари?
Хаджи Ахил поглеждаше го внимателно в главата, замисляше се като пред една математическа задавка и отговаряше след едно значително покашлюване:
- Не мога ти каза колко пари струва твоята глава...
- Как не можеш?
- Вярвай бога, не мога сега...
- А защо? Колкото взимаш и на другите.
- Не е все то... Ти не си ли от Карлово?
- Как? Не знаеш ли ме? Тинко Куртето.
- Мъчна работа, мъчна работа - отговаряше замислено хаджи Ахил.
- Не се вшутявай... Обръсни ме и вземи си парите, че бързам... Колко пари?
- Чакай, сега ей ще ти кажа - извикваше хаджи Ахил, като осветен от някое внезапно вдъхновенне, и се затичаше към одърчето и бъркаше под възглавницата.
Карловецът гледаше с удивление.
Скоро хаджи Ахил се завръщаше с едно кълбо на метро в ръката и приближаваше към смаяния посетител.
- По-напред да ти премеря главата…
И сваляше шапката му, развиваше около един лакът от метрото и увиваше набраздената ивица около главата му като екватора на земното кълбо.
- Трийсет пари! - викаше високо хаджи Ахил.
Карловецът го гледаше опулен.
- Да беше сопотненец или калоферец, щях да му взема гроша. Твоята глава едва има 48 сантиметра широчина, по-малка е и трудът е по-малък, не искам никого да горя - обясняваше хаджи Ахил на недосетливия си посетител, като се удряше по върха на носа.
Същите шеги обичаше да прави и с ония, които идеха да си вадят зъбите.
Защото хаджи Ахил беше прочут зъбоизваждач. Това деликатно изкуство беше наследил от праотците си заедно с цял арсенал клещи и инструменти, изработени в средата на ХІІІ век от първия железар, който хванал да удря въз наковалнята в Сопот. Оттогава до днес тия първобитни клещи са се увирали в хиляди уста, вадели са хиляди зъбове: предни, кътници и кучешки... Новите усъвършенствувания, станали до тая част, никак не са дохождали до знанието на хаджи Ахила, което впрочем никак не му бърка и днес да минува за най-изкусен лечител на зъбите.
Явяваше се при него един селянин с отекла буза.
- Дядо хаджи, дойдох да ми извадиш кътника... Три нощи не съм спал.
- Добре, дай един бешлик да ти го извадя - продумваше хаджи Ахил, като смучеше чибука си тържествено.
- Един бешлик? Много искаш!
- Е добре, дай един грош - да ти ги извадя всичките - допълняше той и гледаше селянина право в двете очи.
Разказваха една друга странност на тоя неизчерпаем шутник.
От Одрин дошла един път една була из харема на някой си паша, за да си извади зъба при хаджи Ахила, на когото растящата слава достигнала дори дотам. Тя изтеглила страшни болести от зъба си и никому не се решавала да се повери да й го извади. Сега тя дошла нарочно в Сопот при прочутия зъбоизваждач.
Хаджи Ахил я разпитал подробно за болния й зъб, пипал й бузата, кой знае защо, без да гледа на присъствието на ревнивата баба Ева, и най-после й казва, че ще й извади болния зъб без никаква болежка. И после извадил изпод одърчето една копаня, пълна със стотина вадени зъби - еднокорнести, двоекорнести, тришипясти, някои цели, някои строшени, други с късове почерняло и изсъхнало месо, други скачени с кокалчета от челюсти; и всичко това сложил пред очите на слисаната була; после изважда и слага пред нея друга копаня, пълна с разновидни клещи, едни малки като онези, с които шивачите превиват копчета, други големи с тумчасти глави и със зъби, както онез, с които изтръгват дълги цигански гвоздеи; щипци, прилични на ония, с които ковачите държат нажеженото желязо върху наковалнята под ударите на чука; куки, шишове, стискала с витла, даже ножчета!... Цяла една колекция от инструменти за дърпане и мъчене, които само инквизицията смяла би да употреби на человеческото тяло! Това страшно зрелище привело в ужас нещастната пациентка.
Хаджи Ахил спокойно хванал да избира между тия кръвожадни оръдия онова, което ще увре в розовите й уста.
- Аман!!... Аман!!!... Не щъ, не щъ, не щъ!... Отворете ми вратата!... - И тя като вихрушка изскоква навън, качва се в талигата си и бяга право на Одрин при пашата.
Подир един месец жандарин повика хаджи Ахила при агата на конака.
Хаджи Ахил тръгна. Когато влезе в конашката порта, той видя в коритото на чешмата потопен един сноп дрянови пръчки. Изведнаж му хрумна на ума за пашовата булка: студен пот го обля.
Когато се изправи пред агата, той се питаше: дали сто, дали петдесет? Нямаше съмнение, че тоя път щеше да заплати скъпо задницата му за всичките лудости на мозъка му... В тая минута като светкавица му минаваха през ума хиляди мисли и съображения, хиляди начини и хитрости, за да отбегне дряновите тоеги или поне да се отложи получаването им за един неопределен срок... Но нищо не помагаше... На всяка комбинация, на всякой план резултатът излизаше все същият: сноп дрянови тоеги, натопени във водата!... Никога той не си бе помислил, че това невинно цветуще дърво било толкоз опасно за някои части от человеческото тяло... Тоя случай беше единственият в пълния му с приключения живот. Всичко му беше минувало през главата. На неврокопския панаир например бяха му откраднали джубето ведно с плана на вавилонската кула; на Мора едно паликаре беше му ударило една плесница в една кръчма, на което хаджи Ахил от своя страна отговорил с думите: Божия промисъл; на гора Тавор беше намерил на мястото на вранястия си кон, купен от един арапин за 3000 гр., вързано едно сляпо бедуинско магаре; в Цариград бяха го строполили из стълбите на "Света София", дето любознанието му го беше увлякло, без да иска от някого воля, в който случай той не изгуби освен два предни зъба; в Букурещ даже хаджи Ахил бил герой на голямото театро, дето, като видял на сцената, че един пада, прободен от нож, който убийцата изважда цял кървав из тялото му според ролята, той надал вик и фукнал да бяга напреки през столовете, като смачкал два цилиндъра и няколко малакофа. Тоя случай впрочем не му костувал освен пет жълтици глоба и десет дена затвор, в което време били подложени на медицинско освидетелствуване умствените му качества... Та и в Сопот даже е бил затварян повече от един път, но сегашният случай беше съвсем неожидан и нетърпим. Да украдат на човека джубето с един план на една кула; да му променят коня на магаре; да му дадат плесница, от която бузата не губи нищо, а, напротив, става по-румена; да го бутнат малко грубо из стълбите на "Св. София"-всичко това беше за человека дадено, всичко това можеше да се случи и изтърпи и веднаж, и дваж... Но един сноп дрянови тоеги, и то натопени! Това беше по-горе от усилията на неговия ум! В Апокалипсиса нийде не се споменуваше за такова произшествие, нито Мартин Задека, при всичкото си учение, не беше го предвидял!
Наистина, хаджи Ахил, както го беше казал еднаж, обичаше да страда, както са страдали всичките големи човеци, какъвто мислеше и себе си. Но той си предполагаше, и справедливо, че никой голям човек не би се съгласил да приеме сто, па било и петдесет само дрянови тоеги, натопени да киснат предварително във водата! Това беше просто невъзможно. Фантазията на хаджи Ахила, която си беше създала тъй внезапно тая ужасна перспектива, не можеше вече да се помири с мисълта за възможността на такова едно невероятно събитие.
Виктор Хюго в своите "Chвtiments" разказва, че Наполеон І пръв път потреперал, когато видял полковете си зарити или замръзнали прави сред руските снегове.
Хаджи Ахил, капитанинът, ученият човек, изобличителят на пороците на века, философът, който беше досега извадил хилядо зъба и обръснал безчет бради; който не клатеше шапка никому; който се не боеше от никое человеческо същество освен от кучето на Фачка Гущерът, и то когато беше отвързано само, и от лудия Христакя, който хвърляше камъне въз него; хаджи Ахил, казвам, който не се уплаши от нищо в живота си, да, освен от убийството, което произлезе в букурещкото театро-сега, пред тоя прост ага, пред снопа дрянови тоеги- о ужас! - потрепера, уплаши се! И великите хора понякога са осъдени да изпитат сред някои големи катастрофи чувството на страха!
Но нека додем до края на тая критическа минута.
И тъй, хаджи Ахил трепереше.
Агата го погледна усмихнато.
Хаджи Ахил се опули.
Агата му подаде емфието си.
Хаджи Ахил взе с два пръста.
Агата му скимна да седне и кихна.
Хаджи Ахил кихна и седна.
Агата му каза:
- Кузум, хаджи!
Хаджи Ахил отговори:
- Буюр, беим!
Агата отвори зеленото ковчежче, извади една лира и я подаде на хаджи Ахила.
- Това ти праща одринският паша... бакшиш.
- Бакшиш?!...
Хаджи Ахил мислеше, че бълнува.
- Бакшиш, задето си излекувал зъба на децата му - каза пак с усмивка достойният человек.
- Аз?
- Писал ми е още да ти поръчам да му проводиш от същия лек, да се намери, когато трябва...
- Не мога, ефендим.
- Как, свършил ли си го?
- С кола имам от него, но...
- А кажи защо?
- Ефенди, моят лек е: страх!
И той му разправи работата... Агата се много смя.
Подир тоя благополучен изход из страшните душевни безпокойствия и неизразими мъчения, в които го беше хвърлил видът на злочестите дрянови вейки, хаджи Ахил амаше право да се поразвесели със спокойна съвест. До вечерта той успя да унищожи с една кръгла разходка го кръчмите половината лира - и като человек, който цени всичката високост на признателността, не забрави да пие няколко пъти и за здравето на великодушния зъб... Тая вечер между другите приключения се ознаменува още с един бой, който хаджи Ахил даде на достойната баба Ева.
*
Няколко думи за другарката на нашия герой. Нейното име не беше Ева и тя не беше още баба. Хаджи Ахил й беше дал тая титла вероятно по някои библейски възпоминания - нека и аз тъй да я наричам... При всичките удари, с които хаджи Ахил я надаряваше от време на време, това никак не им бъркаше да бъдат образцови съпрузи. Хаджи Ахил биеше баба Ева не че тя заслужаваше това или че той я мразеше, но само и само да й наумява, че той е мъж, а тя е жена. Но баба Ева не мислеше за благоразумно още да повдига женския въпрос у нас и да дигне знамето на емансипацията на жените.
Прекрасна жена! Тя никога не му отвръщаше с лоша дума. Щом го видеше, че иде пиян, което впрочем, за честта на хаджи Ахила, ще призная, се случваше само в понеделник и в сряда и във всичките неделни празници, тя гледаше да вземе положение отбранително или недостъпно, като туряше между него и себе си дебелия зид, който делеше кафенето от съседния двор; там тя намираше прибежище, додето му минеше охотата да й заяви своите привилегии на мъж. Но ако не успееше да стори това, тя снасяше с покорство тежките псувни н още по-тежките юмруци на хаджи Ахила. Както той, и тя имаше своята философия за отношенията на мъжа и жената в социалния и домашен бит. Тя имаше вече доволно опитност в съпружеския въпрос, забравих да ви кажа твреме, че баба Ева сега води втори мъж. Покойният Митрофан, бог да го прости, беше я привикнал вече да пренася безропотно господството и юмруците на мъжа... Тя нямаше защо да жали Митрофанча; той към нея не беше разговорлив, освен когато й говореше псувни; не беше щедър, освен когато й даваше юмруци. Нямаше за какво да го сравнява с хаджи Ахила. Какъвто оня, такъв и тоя. Тоя поне я биеше не от неразбранщина или от подлост, а за принцип, за да докаже една евангелска истина.
- Ех, да ги порази, такива са всичките мъже... - разсъждаваше философски достойната баба Ева.
Но тя го обичаше. Тя му беше предана. Помагаше му в кафенето, подаваше огън за чибуците, вареше кафе, когато той бръснеше, и понякога се намесваше в разговора на гостите и даваше мнението си например върху някое съвременно политическо събитие.
- Пулион, Пулион... па и той се оножда от царството... Цар било, какво било - всичко е тъй... Господюва работа - казваше дълбокомислено безценната другарка хаджи Ахилова.
Това беше през Френско-пруската война.
Или пък запитваше:
- Ами тоя дядо Милхем папищаш ли е, или българин?
Тогава хаджи Ахил извръщаше се намусено към любознателната си половина и измърморваше полугласно:
- Пази боже от калпав брич и от неучена жена.
И баба Ева се оттегляше засрамена настрана след това внушително забележване, като остаяше нерешен за нея въпросът за народността на пруския крал.
Едничката обида, едничкото оскърбление, което нанасяше хаджи Ахил на чувствителната си съпруга, беше думата повтория, с която той понякога заменяваше библейското й название. (Забравих да ви кажа твреме, че хаджи Ахил сега води втора жена.) Тя тогава пламваше от негодувание, самолюбието й, наранено ненадейно, изскачаше в жива червенина на лицето й и тя сопнато му гълчеше:
- Невидяло ти се повторията! Чунки ти си първи младоженец... Пустата тая дума отде я изкова... Луда глава.
Но хаджи Ахил със стоическо спокойствие гледаше на бурята и нямаше ни най-малко желание да изличи в речника си тая дума. Напротив, той й доказваше нейното филологическо значение и че само оня би измислил такава дума, който е чел Писанието.
- Бабо Ево, ти си глупава жена, не си чела Писанието... Аз съм пътувал на Мора и на Букурещ; виждал съм деветдесет и девет народа... видял съм храма на Соломона... Соломон е бил и той учен човек; Соломон е имал седемстотин повтории... а аз имам една- и нея му давам.
- Ти най-после и гащите ще си дадеш на тоя пусти Соломона... убил го бог. Когато доде тука, и кафето си не плаща - казваше ядосано баба Ева.
- Неучена жена, яко древо неоделанное - богословски изгълчи й хаджи Ахил и оставяше сърдитата си съпруга в нейното дълбоко невежество в областта на Писанието.
Хаджи Ахил имаше твърде лошо понятие за жената. Било че не беше дотам блаженствувал с първата си съпруга, било че като син на века си и той споделяше общия предразсъдък против жените, той не казваше никога добра думица за красния пол и най-ядовитите му укори се отнасяха към тоя пол.
Понякогаж той наричаше жена си: Врази домашниего!
Един път младеж някой го попита:
- Дядо хаджи, ти си опитен и учен человек, кажи ми как да си избера жена?
Хаджи Ахил погледна присмехулно към баба Ева, която се намери там, и като тегли по-множко чибука - пусна въз нея една вихрушка от дим и отговори на желающия да се жени:
- Вземи един полвяк с вода, напълни го със змии, скорпии и всякакъв гад, дето има отрова на езика... Замижи, бръкни в повляка и извади, каквото допипаш... Ти все ще хванеш змия, но моли бога да не бъде само усойница.
Баба Ева при тия думи се прекръсти разтреперана и каза:
- Тоя човек ще полудее.
Но хаджи Ахил не се разсърди от това загатване... То му причини още по-голямо удоволствие. Той видя, че бодна в сърцето баба Ева, и остана доволен от себе си, като пришушна на устата с чибука си:
-Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек!
Но хаджи Ахил искрено любеше жена си.
При всичките присмивки, подигравки и юмруци той знаеше да цени благотворното влияние на жената върху человеческото щастие и като противопоставление на горното оскърбително сравнение той понякога казваше:
- Къща без жена и мъж без пари - огън да ги гори!
Тогава баба Ева се ухилваше тъй приятно, тъй ласкаво гледаше в очите на съпруга си, както прави котката, когато я галят по свилената опашка.
Хаджи Ахил обичаше страстно другарката си и това той доказа в една критическа минута.
Когато на 1877 г. пълчищата башибозуци, подигнати от близостта на Сюлеймановите войски, нападнаха Сопот, хаджи Ахил трябваше да бяга, както всичките, през Балкана.
Тогава той презря всичко: и имот, и бръсначи, и кайвеничета, и живописната си галерия, и неоценимия си музей, дори и булгарйята, дори и божигробския чибук!
Две неща само съхрани и изнесе през Балкана: маждрака си и баба Ева!
*
Последните велики събития: войната, опустошенията, освобождението не слисаха никак хаджи Ахила. Те бяха предвидени и не изкараха из устата му други глас на удивление освен двете философски думи: божия промисъл, с които безразлично посрещаше всяко велико приключение в живота си - например: строполяването му из стълбите на славната "Света София", получаването в Мора на знаменитата плесница, приимането в Сопот сто гроша златни вместо сто тоеги дрянови и Освобождението на България.
Впрочем, да; появяването и стоенето на русите в България упражниха върху него неоспоримо влияние.
Сближението му с русите потикна духа му напред в областта на язиковедението: научи се на руски език. Да!
На последньо време като минувах през Карлово, аз счетох за истинска длъжност да посетя стария съсед и познайник хаджи Ахила, преместил се в тоя град. Намерих го в новото му кафене.
Едничкото украшение се състоеше в прозорците. Те бяха облечени (съвпадение необикновено) с броевете на покойните вестници "Витоша" и "Басирет". На средата им обаче хартията заменяваха парченца джамове, троеъглени, окръгли, полукръгли и многоъглени - форми, дадени тям от каприза на случая, които се поддържаха прилепени о изкусно рязаните краища на хартиите. В къта стоеше изправен преживевшия кораблекрушението маждрак. Той (хаджи Ахил) беше и сега сиромах. Баба Ева делеше съдбата му. Достойната жена! Той беше сега във весело настроение и удивяваше един куп любопитни със своето знаяне на руския език:
-Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек! Учен човек съм, дяца... Чета Писанието и зная руски... Русите казват на жената марушка, на хлябът - хлеб, на виното - винт, на ракията - водка, насядайте - наседайте, дай - давай, да ядем - да кушаем.
- Дядо хаджи - пресече го един, - ами на отровата как викат?
- Зехир! - отговори с непоколебима сериозност хаджи Ахил.
Пловдив, 1881 г.
Обратно към Вазов