I
Масата беше от дялани на ръка чамови дъски и мъжете, които играеха уист1, трудно притегляха към себе си картите по неравната повърхност. Макар че седяха по долни ризи, по лицата им избиваше и се процеждаше пот. Но краката им, здраво обути в тежки мокасини и вълнени чорапи, изтръпваха под щипенето на студа. Такава разлика имаше в малката барака между температурата на равнището на пода и няколко стъпки по-високо. Тенекиената печка с дълги кюнци бучеше, загрята до червено, но на няколко крачки от нея, на лавицата, ниско край вратата, лежеха здраво замръзнали късове лосово месо и бекон. Цяла една трета от вратата, нагоре от пода, беше покрита с дебел слой лед. В пукнатините между гредите зад наровете блестеше бял скреж. Прозорец от намаслена хартия пропускаше светлина.
Играеха важен робер, защото загубилата двойка трябваше да изкопае дупка за ловене на риба в дебелия човешки бой пласт лед и сняг, покрили река Юкон.
- Много необичайно, такова рязко застудяване през март - подметна мъжът, който размесваше картите. - Колко градуса има според теб, Боб?
- Сигурно е четиридесет и девет - петдесет под нулата, не по-малко. Колко е според теб, докторе?
Докторът обърна глава, погледна долната част на вратата и прецени:
- Не е по-ниско от четиридесет и пет. Дори може би е малко по-високо - да речем четиридесет и четири. Виж леда на вратата. Точно е на нивото за четиридесет и пет, но горният ръб е нащърбен. Когато беше паднало до петдесет и пет, ледът се вдигна нагоре цяла педя.
---
1 Уист (или вйст) - игра на карти, предшественик на бриджа. Манш и робер са двете части на играта. - Б. пр.
Той взе картите си и без да престане да ги подрежда извика "Влез!", защото на вратата се почука.
Мъжът който влезе, беше широкоплещест швед, макар че националността му можа да бъде определена едва след като той свали шапката си с наушници и разчисти леда, който се беше образувал по брадата и мустаците и криеше като маска лицето му. Докато се занимаваше с това, мъжете на масата изиграха раздаването.
- Чух, че някакъв доктор спрял в този лагер - каза шведът въпросително и прехвърли тревожен поглед от лице на лице. Собственото му лице бе изпито и измъчено от силна, дълго търпяна болка. - Идвам от далеч. От северния разклон на река Уайоу.
- Аз съм докторът. Какво има?
В отговор мъжът протегна лявата си ръка. Вторият пръст бе чудовищно подут. Същевременно той започна да разказва объркана, несвързана история за началото и развитието на страданието си.
- Дай да погледна! - прекъсна го нетърпеливо докторът. - Сложи ръката на масата! Ето така.
Мъжът изпълни нареждането предпазливо, като че ръката му беше голям цирей.
- Хм! - измърмори докторът. - Разтегнато сухожилие. И заради него е пътувал сто мили. Ще те излекувам ей-сега. Ти гледай как става, за да можеш друг път сам да се оправяш.
Без предупреждение, отмерено под прав ъгъл и безжалостно докторът стовари ръба на дланта си върху подутия и изкривен пръст. Шведът изрева от смайване и болка. Викът му напомняше по-скоро вик на диво животно и лицето му беше лице на диво животно, а сам той беше готов да се нахвърли върху човека, който си беше позволил такава шега.
- Нищо! - умири го остро и властно докторът. - Как се чувствуваш? По-добре, нали? Разбира се. Следващия път сам ще го направиш... Раздавай картите, Стротърз! Май ще ви бием.
Бавно, като у вол, по лицето на шведа се появи облекчение и разбиране. Острата болка премина. Вече не го измъчваше. Той разгледа пръста си любопитно, с учудени очи, бавно го сви няколко пъти. Бръкна в джоба си и извади кесия със златен пясък.
- Колко?
Докторът поклати глава нетърпеливо.
- Нищо, не практикувам... Ти играеш, Боб. Шведът се раздвижи тежко върху краката си, пак разгледа пръста и обърна възхитен поглед върху доктора.
- Ти си добър човек. Как ти е името?
- Линди. Доктор - отговори Стротърз, сякаш желаеше да предпази противника си от ново раздразнение.
- Денят е на свършване - каза Линди на шведа след края на разиграването, когато размесваше картите. - Най-добре остани да нощуваш. Много е студено за пътуване. Има свободен нар.
Линди беше строен брюнет с тясно лице, тънки устни, силен. Гладко обръснатото му лице имаше здрав бледен цвят. Всичките му движения бяха бързи и точни. Той не опипваше несигурно картите. Очите му бяха черни, гледаха открито и проницателно, създаваха впечатление, че виждат под повърхността на нещата. Ръцете му, тънки, изящни и нервни, изглеждаха създадени за деликатна работа, оставяха от пръв поглед впечатление за сила.
- Печелим манша - обяви той и притегли по масата последната взятка. - Хайде сега робера и ще видим кой ще копае дупка в леда.
На вратата се почука и той бързо възкликна.
- Май просто не можем да свършим този робер! - оплака се той. Вратата се отвори. - На тебе пък какво ти е? - Това беше отправено към непознатия, който влезе.
Новодошлият напразно се помъчи да раздвижи скованите си от лед челюсти. Явно беше, че е бил на път дълги часове и дни. Кожата над скулите беше почерняла от многократно измръзване. От носа до брадичката му имаше плътна маса лед, пробита от дупка, през която дишаше. През нея той също така беше плюл тютюнев сок, който при изцеждането си бе замръзнал в ледена висулка с кехлибарен цвят, щръкнала като вандайкова брадичка.
Той безмълвно поклати глава, ухили се с очи и се промъкна до печката, за да размрази устата си и да може да говори. Помагаше на топенето с пръсти, чупеше парчета лед, които тракаха и пращяха върху печката.
- На мен нищо ми няма - обяви той накрая. - Но ако тука при вас има доктор, той много трябва. Горе по река Малка Пеко има един човек, който изкара схватка с пантера. Как го е издрала не е за разправяне.
- Колко далеч? - попита доктор Линди,
- Има-няма сто мили.
- Преди колко време?
- Пътувам от три дни.
-Зле ли беше?
- Рамото е изкълчено. Няколко ребра сигурно са счупени. Дясната ръка е счупена. Издран е до кокалите почти навсякъде, освен по лицето. Ние го зашихме временно на едно-две места, където беше най-лошо и завързахме артериите с канап.
- Това е решило въпроса - подигра го Линди. - Къде го шихте?
- Стомаха.
- Той вече е свършил.
- А, не, за нищо на света. Преди да го шием, изчистихме с лекарство против дървеници. Само временно, разбира се. Имахме само ленени конци, но промихме и тях.
- Бройте го за умрял - беше преценката на доктор Линди. Той гневно опипваше картите си.
- А, не. Този човек няма да умре. Той знае, че съм дошъл за доктор и ще изкара, докато ти пристигнеш. Няма да се остави да умре. Познавам го.
- Научно християнство и гангрена, а? - присмя се докторът. - Във всеки случай аз не практикувам. И не мога да се видя как пътувам сто мили при четиридесет и пет градуса под нулата заради един мъртвец.
- Аз пък мога да те видя, и то за човек, който съвсем не е умрял.
Линди поклати глава.
- Съжалявам, че си се разкарвал за нищо. Най-добре остани да нощуваш.
- А, не. Тръгваме след десет минути.
- Защо си толкова самонадеян? - сопна се Линди. Сега Том Доу произнесе най-хубавата реч в живота си.
- Защото той ще живее, докато ти дойдеш, даже ако се колебаеш цяла седмица. Освен това жена му е с него и тя не рони сълзи или такива работи, а му помага да оживее до твоето идване. Те двамата много се имат, а и нейната воля е като неговата. Ако той нещо се огъне, тя ще сложи безсмъртната си душа в неговата и ще го запази жив. Ама той не се огъва, можеш да си сигурен. Аз съм сигурен. Залагам три срещу една унции злато, че той ще е жив, когато ти пристигнеш. Имам кучета долу до брега. Трябва да се приготвиш за път за десет минути и ние ще пристигнем за по-малко от три дни, защото пъртината е вече преправена. Сега отивам долу при кучетата и ще те чакам след десет минути.
Том Доу смъкна наушниците, навлече ръкавиците и излезе.
- По дяволите! - изкрещя Линди и погледна кръвнишки затворената врата.
През тази нощ, дълго след смрачаване, с двадесет и пет мили зад гърба, Линди и Том Доу стъкмиха лагер за нощуване. Той беше прост, но задоволителен - запален на снега огън, край него кожите за спане, прострени в едно легло
за двамата върху подставка от смърчови клони. Зад леглото беше опънато продълговато платно, за да отразява топлината. Доу нахрани кучетата и наряза лед и дърва за огъня. Измръзналите бузи на Линди пареха, но той клекна да сготви. Ядоха много, изпушиха по една лула и побъбриха, докато сушеха на огъня мокасините си, после заспаха дълбокия сън, който идва от умора и здраве.
Утрото завари безпрецедентното застудяване поотминало. Линди прецени, че температурата е около двадесет и шест градуса под нулата и продължаваше да се повишава. Доу бе загрижен. През този ден трябваше да стигнат до каньона, обясни той, и ако настъпи пролетното размразяване, там ще потече открита вода. Стените на каньона бяха високи от стотици до хиляди стъпки. По тях можеха да се изкачат, но много ще се забавят.
Вечерта, настанени добре на лагер в мрачната и неприветлива клисура, пушейки лулите си, те се оплакаха от горещина. Единодушни бяха, че термометърът сигурно показваше около седемнадесет градуса под нулата - за пръв път от шест месеца.
- Никой не е чувал пантера да дойде толкова далеч на север - разказваше Доу. - Челика я нарече пума. Но аз съм убил много от тях долу в окръга Кари, в Орегон, аз съм оттам. У нас ги наричаме пантери. Във всеки случай по-голяма котка не съм виждал. Чудовищна котка, няма грешка. Как ли се е улисала в лов, та да стигне до тези затънтени места? Това е въпросът.
Линди не каза нищо. Главата му клюмаше. Подпрени на пръчки, мокасините му изпущаха пара, без някой да се сети да ги обърне. Кучетата спяха на снега, свити в космати топки. В огъня изпращя един въглен и само подчерта пълната тишина, която цареше. Линди се сепна в съня си и погледна Доу, който кимна и върна погледа му. Двамата се заслушаха. От далеч се носеше неясен шум, който прерасна в много силен и застрашителен тътнеж. Той приближаваше все по-силен, проникваше до върховете на планините и до бездните на каньона, огъваше гората пред себе си, превиваше хилавите борове с корени в цепнатините на стръмните стени. Те разбраха какво е това. Силен и топъл вятър, мек вихър премина край тях и изхвърли от огъня сноп искри. Кучетата, разбудени, приклекнаха, вдигнаха нагоре голите си носове и завиха дълго, по вълчи.
- Чинукът1 - каза Доу.
- С други думи пътеката по реката, нали?
- Точно така. А десет мили по нея се ходят по-леко отколкото една миля по върховете. - Доу огледа Линди дълго,
---
1 Чинук - топъл, сух вятър, който духа на запад от Скалистите планини. - Б. пр.
преценяващо. - На път сме вече петнадесет часа - извика той, за да надвие вятъра. В гласа му имаше колебание, той пак зачака. - Докторе - каза той накрая, - държи ли ти?
Вместо отговор Линди изчука лулата си и започна да изхлузва влажните мокасини. За няколко минути двамата, превиващи се под напора -на вятъра, впрегнаха кучетата, разтуриха лагера, завързаха на шейната готварските съдове и неизползуваните кожи за спане. После те поеха в тъмнината и цяла нощ биха път по дирите, оставени от Доу преди почти една седмица. Цяла нощ рева чинукът, а те подкарваха изнурените кучета и пресилваха собствените си изтощени мускули. Това продължи цели дванадесет часа. Спряха да закусят, след като бяха вървели двадесет и седем часа.
- Един час сън - каза Доу, след като бяха изяли с вълчи апетит килограми лосово месо, опържено с бекон.
Той остави спътника си да спи два часа, но сам се боеше да затвори очи. Запълни времето си, като правеше резки по меката повърхност на топящия се сняг. Той се топеше пред очите. За два часа равнището му падна с четири пръста. От всички посоки, едва чуто и много близко, под гласа на пролетния вятър се долавяше шуртенето на скрити води. Малката Пеко, засилена от многобройните поточета, се вдигна против оковите на зимата и започна да разкъсва леда с грохот и трясък.
Доу докосна Линди по рамото, докосна го повторно, разтърси го, после го разтърси силно.
- Докторе! - В гласа му имаше възхищение. - Как спиш само!
Изнурените, почернели очи под тежките клепачи потвърдиха правотата на комплимента.
- Но не е това въпросът. Как само е разкъсан Челика, не е за разправяне. Казах ти вече, и аз помагах да го шием вътре. Докторе!... - Той разтърси мъжа, чиито очи се бяха отново затворили. - Казвам ти, докторе! Въпросът е, можеш ли още малко? Чуваш ли? Казвам, можеш ли още малко?
Изтощените кучета се зъбеха и скимтяха, докато ги будеха с ритници. Придвижваха се бавно - не повече от две мили в час, а животните използуваха всяка възможност да легнат в мокрия сняг.
- Още двайсет мили и ще излезем от теснината - обнадеждяваше Доу. - После ледът може да върви по дяволите, защото ще минем по брега и ще ни останат само десет мили до лагера. Хей, докторе, ние сме почти там! А като оправиш Челика, ще можеш да слезеш с лодка само за един ден.
Но ледът под тях ставаше все по-несигурен, откършваше се от бреговете и се надигаше равномерно сантиметър по сантиметър. На местата, където още се държеше за брега, водата го заливаше и те газеха през кишата. Малката Пеко
ръмжеше и тътнеше. Навсякъде се образуваха цепнатини и разпуквания, а те водеха битка с милите, всяка една от които беше равна на десет горе по върховете.
- Качи се на шейната, докторе, и дремни - подкани го Доу.
Свирепият поглед на черните очи го предупреди да не повтаря предложението.
Още към средата на деня те получиха недвусмислено предупреждение за началото на края. Буци лед, носени надолу от бързото течение, започнаха да думкат под леда, по който вървяха. Кучетата заскимтяха и страхливо се устремиха към брега.;
- Това значи, че нагоре има открита вода - обясни Доу. - Доста скоро някъде ще се задръсти и реката ще се вдигне със сто стъпки за стотина минути. Трябва да се катерим по върховете, стига да намерим от къде. Хайде! Бутай шейната нагоре! Да му се не види, а Юкон ще остане замръзнала със седмици!
Каньонът беше необичайно тесен на това място, стените му - много стръмни и не беше възможно да се излази по тях. Доу и Линди бяха принудени да вървят напред. И те вървяха, докато не връхлетя бедата. Със силен шум на взрив ледът се разпука под средата на впряга. Двете животни в центъра на редицата паднаха в пукнатината, течението помъкна телата им и въвлече в реката водача на впряга. Трите тела изчезнаха под леда и започнаха да теглят към дупката Останалите две кучета, които скимтяха. Мъжете отчаяно дърпаха назад шейната, но бяха бавно повличани след нея. Всичко свърши за няколко секунди. Доу преряза с ножа си ремъците на последното куче от впряга, животното цамбурна през ръба на дупката и изчезва. Ледът, върху който стояха, се разпука на големи, въртящи се блокове, които се чукаха и трошеха в леда и скалите на брега. Двамата измъкнаха шейната на брега, после и нагоре до една малка тераса точно навреме, за да видят как леденият блок се изправи, потъна и изчезна от погледа.
Месото и кожите за спане стегнаха във вързопи, шейната изоставиха. Линди се възпротиви, че Доу взема по-тежкия вързоп, но Доу се наложи.
- Ти трябва да работиш веднага щом пристигнем. Хайде!
Беше следобед, когато започнаха да се катерят. В осем часа вечерта те превалиха през ръба на стената и половин час лежаха там, където бяха паднали от изтощение. После запалиха огън, приготвиха кафе и огромни порции лосово месо. Но най-напред Линди опита на ръка тежестта на двата вързопа и откри, че неговият е два пъти по-лек.
- Ти си железен човек, Доу - възхити се той.
- Кой? Аз? Вятър! Трябва да видиш Челика. Той е на
правен от платина, и от броня, и от чисто злато, и от всички други яки неща. Аз съм планинец, но той е къде-къде по-жилав от мен. Долу в Кари момчетата само дето не се тръшкаха на земята, когато гонехме мечки и те се мъчеха да държат с мен. И когато се хванах с Челика, при първия лов реших да му покажа това-онова. Тръгнах, както аз си мога, кажи-речи заедно с кучетата, а Челика все по петите ми. Знам аз, и така той няма да издържи дълго, но взех та отпрах със всички сили. Мина още един час, а той си върви по петите ми все така равномерно и нищо му няма. Аз малко нещо се позасегнах "Може, - викам, - да искаш отпред, да ми покажеш как се ходи?". "Може", вика. И като тръгна! Аз не изостанах, но сам си знам какво ми беше, когато накрая мечката не издържа и се изкачи на едно дърво... За този човек няма спиране. От нищо не го е страх. Миналата есен преди замръзване тръгнахме за лагера по здрач. Аз бях останал без патрони - яребици стреляхме, - а той имаше само един. Кучетата да вземат да спипат на едно дърво мечка, а тя гризли. Мъничка. Има-няма сто и петдесет килограма, но гризли - знаеш ги какви са. "Недей - викам, когато той вдигна пушката към нея. - Един патрон имаш, а и тъмно е, нищо не се вижда." "Качи се на някое дърво" - вика. На дървото аз не се качих, ама когато тази мечка слезе и се разфуча между кучетата, едва-едва одраскана, трябва да ти кажа, много ми се искаше да съм се качил. Каква врява беше! Ама после дойде най-лошото. Мечката се смъкна в падината, до един голям пън. От едната й страна пънът и оттам кучетата не могат да стигнат до нея. От другата страна - много стръмно, чакълесто такова и кучетата се подхлъзват и право при мечката. Назад да скочат не могат и тя ги мачка, както й идват. Едни шубраци, и тъмно станало, и патрони няма, нищо... Какво мислиш направи Челика? Легна до пъна, пусна ръка с ножа и почна да го размахва. Но стига само до бута на мечката, а тя разкъсва кучетата едно след друго. Първо, па второ, па трето. Челика пощуря. Не искаше да си губи кучетата. Скочи на пъна, хвана мечката за козината на бута и я изтегли горе до себе си на пъна. Че като паднат от едно двайсет стъпки височина... всички на куп - мечка, кучета, та и Челика. .. летят надолу, ругаят, драскат - цамбур в реката, а там два човешки боя вода. Един по един изплуваха, все от разни места... Не, мечката му избяга, но спаси кучетата. Такъв е Челика. Не можеш да го спреш, щом си реши нещо.
В следващия лагер, на който спряха, Линди чу как е бил ранен Челика.
"- Бях нагоре по реката, на около една миля от бараката. Търсех брезов клон за дръжка на брадва. Връщам се аз и чувам страшен шум там, където сме поставили капан за мечки. Един трапер оставил капана в старо скривалище и Челика го
поправи. А, та историята. Там бяха Челика и брат му Хари. Първо чувам единият вика и се смее, после другият. На игра някаква ми прилича. И каква мислиш беше щурата им игра? Долу в Кари съм виждал някои големи куражлии, ама като тях двамата други няма. Една пантера, страшно голяма, взела, че се хванала в капана, а те двамата се редуват да я чукат по носа с една тънка пръчица. И да не мислиш, че това е всичко? Като излязох от храстите, гледам Хари я чука. После чупи от пръчицата една педя и я подава на Челика. Нали разбираш, пръчицата става все по-къса. И тая работа не е толкова лесна, колкото си мислиш. Пантерата се свила назад, приклекнала на задни крака, съска и много ловко бяга от пръчицата. А не я знаеш кога ще скочи. Хванала се беше за заден крак - това, знаеш, е чудно, - но така можеше да скочи, че не ти е работа, слушай мене... Играеха си да видят кой се страхува по-малко. Пръчицата става все по-къса, а пантерата все по-бясна и по-бясна. Мина малко време и от пръчицата почти нищо не остана - само някакво парченце, половин педя дълго. И дошъл ред на Челика. "Хайде, стига!" - вика Хари. "Защо" - вика Челика. "Защото ако ти я чук
неш, за мене нищо няма да остане" - отговори му Хари. "Тогава ти отпадаш, а аз печеля", казва Челика, смее се и тръгва... Втори път такова нещо не искам да видя. Тази котка се сви назад и надолу, остави си място за скок. А на Челика пръчицата - няма и половин педя. Котката го докопа. Не можеше да видиш къде е той, къде е тя. Няма как и да стреляш. Хари, най-после, заби ножа в шията на пантерата.
- Ако знаех как е станало всичко, нямаше да дойда - каза Линди.
Доу кимна, съгласи се.
- И тя така ми каза. Каза ми нито дума да не разправям как е станало всичко.
- Той луд ли е? - попита Линди в гнева си.
- Те всички са луди. Той и брат му все се закачат един друг да вършат щури работи. Виждал съм ги да преплуват бързея. Миналата есен беше, а там лоша вода, киша, лед. На бас се бяха хванали. Не се е случвало те да се изплашат от нещо. И жена му не е по-стока от него. Тя също няма страх. Всичко прави, стига Челика да й разреши. Но към нея той е много внимателен, държи се така, сякаш тя е царица. За нея в лагера няма работа или такива неща. Затова са ни наели мен и един друг човек и добре ни плащат. И много се имат двамата - като не знам какво. "Тук май ще има добър лов" - вика Челика, като дойдохме на това място миналата есен. "Тук да направим лагера" - вика Хари. А аз все си мислех, че те търсят злато. Злато! Едно корито пясък не са промили цяла зима.
Гневът на Линди нарасна.
- Нямам търпение да се занимавам с глупаци. Готов съм и назад да си тръгна.
- А, не, няма да си тръгнеш - каза му Доу уверено. - За обратния път храната няма да стигне, а в лагера ще пристигнем утре. Само да превалим последния хребет и ще се спуснем към бараката. А и друга причина има. Много далеч си дошъл, а аз, разбира се, няма да ти позволя да се върнеш.
Колкото и изтощен да беше Линди, искрите в черните му очи предупредиха Доу, че е прекалил. Ръката му се вдигна в примирителен жест.
- Сбърках, докторе. Все едно, че нищо не съм казал. Откак загубих кучетата нещо- не ме бива.
Не след един, а след три дни двамата мъже, след като на върха попаднаха в пролетна снежна буря, клатушкайки се, се добраха до хижата, издигната в плодородната низина край тътнещата река Малка Пеко. Влизайки от ярката слънчева светлина в тъмната хижа, Линди почти не разгледа хората вътре. Едва забеляза двама мъже и една жена. Те не го интересуваха. Отиде право до нара, на който беше раненият. Лежеше на гръб със затворени очи. Линди забеляза тънките дъги на веждите и къдравата коприна на кестенявата коса. Слабо и изнурено, лицето му изглеждаше дребно за мускулестата шия, но все пак изящните черти, макар и излинели, говореха за твърд характер. .
- Какво сте слагали на раните? - попита той жената.
- Живачен хлорид, нормален разтвор - бе отговорът.
Той я погледна бързо, хвърли още по-бърз поглед върху лицето на ранения и се изправи. Тя пое въздух рязко, после пак така рязко, с усилие на волята, спря дъха си; Линди се обърна към мъжете.
-Махайте се! Нацепете дърва или свършете нещо друго.
Махайте се!
Единият се заколеба.
- Случаят е сериозен - продължи Линди. - Искам да
говоря с жена му.
- Аз съм му брат - каза другият.
Жената го погледна, в очите й имаше молба. Той кимна с глава неохотно и се насочи към вратата.
- И аз ли? - попита Доу от пейката, на която се беше тръшнал.
- И ти.
Докато хижата се опразваше, Линди запълни времето, като прегледа отгоре-отгоре пациента.
- Значи така! - каза той. - Значи това е твоят Рекс Странг.
Тя сведе очи към мъжа на нара, като че за да се увери кой е той, после мълчаливо върна погледа на Линди.
- Защо не кажеш нещо? Тя сви рамене.
- Какъв смисъл има? Ти знаеш, че е Рекс Странг.
- Благодаря. Все пак мога да ти напомня, че го виждам за пръв път. Седни! - Той посочи с жест едно столче, а сам седна на пейката. - Аз май съвсем съм капнал. От Юкон до тук няма шосе.
Измъкна джобно ножче и започна да вади попаднал в пръста му трън.
- Какво ще правиш? - попита тя след кратко мълчание.
- Ще ям и ще отдъхна, преди да потегля обратно.
- Какво ще правиш с... - Тя посочи с глава мъжа, който лежеше в безсъзнание.
- Нищо.
Тя отиде до нара и докосна леко с пръсти ситните къдри.
- Искаш да кажеш, че ще го убиеш - каза тя бавно. - Да го убиеш, като не направиш нищо. Защото можеш да го спасиш, ако искаш.
- Разбирай го така. - Той помисли за миг, после продължи, като придружи мисълта си с дрезгав смях. - От незапомнени времена в този отегчителен стар свят не е рядък обичаят именно така да се уреждат сметките с крадците на чужди жени.
- Не си справедлив, Грант - отговори тя кротко. - Забравяш, че аз не се противех, аз желаех. Действувах по собствена воля. Рекс не ме е откраднал. Ти ме загуби. Аз отидох при него с готовност, с желание, с песен на уста. Със същото основание можеш да обвиниш и мен, че съм го откраднала. Ние тръгнахме заедно.
- И така може да се погледне на нещата - съгласи се Линди. - Виждам, че мисълта ти е все тъй остра, Мадж. Сигурно това му е създавало грижи.
- Човек с остра мисъл може да бъде и добър любовник...
- И не толкова глупав - прекъсна я той.
- Значи признаваш, че съм действувала разумно? Той вдигна ръце с раздразнение.
- Това е бедата, когато разговаряш с умни жени. Все забравяш и попадаш в клопката. Няма да ми е чудно, ако си го спечелила с някакъв силогизъм.
Вместо отговор в откритите й сини очи се появи нещо като усмивка, а цялото й физическо същество сякаш излъчи женска гордост.
- Не, вземам си думите обратно, Мадж. Даже ако беше тъпа като гъска, пак щеше да го спечелиш - пък и всеки
друг - с хубостта си, с фигурата си, с осанката си. Би трябвало да знам. Тази попара и аз съм я сърбал и - да ме вземат мътните - май още не съм се отървал.
Той говореше както винаги бързо, нервно и раздразнено и - тя знаеше - както винаги искрено. Мадж подхвана нишката от последната му забележка.
- Помниш ли Женевското езеро?
- Би трябвало да го помня. Там бях някак абсурдно щастлив.
Тя кимна, а очите й блестяха.
- Има такова нещо... памет за миналото. Няма ли да си спомниш, моля ти се, Грант... малко... съвсем малко... какво бяхме един за друг... тогава?
- Искаш да ме надхитриш - усмихна се той и отново се зае с палеца си. Извади тръна, разгледа го критично и заключи. - Не, благодаря. Не играя на добрия самарянин.
- Но ти измина този тежък път заради един непознат - настоя тя.
Раздразнението на Линди се прояви в остро избухване.
- Да не мислиш, че щях да направя и една крачка, ако знаех, че той е любовникът на жена ми?
- Но ти си тук... сега. И ето го - той лежи. Какво ще направиш?
- Нищо. Защо трябва да правя нещо? Аз не съм на служба у този човек. Той ме ограби.
Тя се готвеше да заговори, когато се почука.
- Вън! - извика Линди. . .
- Ако трябва моята помощ...
- Вън! Донеси кофа вода! Остави я пред вратата!
- Ти ще....- започна тя развълнувано.
- Ще се измия.
Тя трепна, отвратена от жестокостта му, устните й се
свиха.
- Слушай, Грант! - каза тя твърдо. - Ще кажа на
брат му. Познавам породата им. Щом ти можеш да забравиш миналото, и аз мога. Ако не направиш нищо, той ще те . . . Том Доу ще те убие, ако му кажа.
Трябвало да ме познаваш по-добре и да не ме заплашваш укори я той сериозно, после добави с присмех. -
не виждам как моята смърт ще помогне на твоя. . .
е, сви устни, видя, че бързите му очи забелязаха, че
започна да трепери.
Не е истерия, Грант - възкликна тя бързо с тракащи зъби. - Никога не си ме виждал в истерия.
Не съм имала истерия. Не знам какво е, но ще се почувствам извън себе си. Донякъде от яд... Освен това опасения, страх. Не искам да го загубя.
Обичам го, Грант. Той е моят крал, моят любовник. А съм седяла до леглото му вече толкова дни, ужасни дни. О, Грант, моля ти се, моля ти се!
- Просто нерви - отбеляза той сухо. - Обуздай ги. Можеш да се овладееш. Ако беше мъж, щях да ти кажа да запалиш цигара.
Тя се върна несигурно до столчето, загледа се в него и се мъчеше да възвърне контрола над себе си. От грубото огнище се донесе песента на щурец. Отвън две кучета вълча порода се джавкаха. Виждаше се как гърдите на ранения се вдигат и спускат под кожените дрехи. Тя забеляза, че на устните на Линди се очертава усмивка - не съвсем приятна.
- Много ли го обичаш? - попита той.
Гърдите й поеха въздух и се вдигнаха, очите й заблестяха с горда и незасрамена светлина. Той кимна, че е разбрал отговора.
- Имаш ли нещо против, ако ти отнема малко време? - Спря, помъчи се да намери с какво да започне. - Помня, четох един разказ от - мисля - Хърбърт Шоу1. Искам да ти го разкажа. Имало една жена - млада;, красива. Имало и еди" великолепен мъж, красив любовник и скитник. Не знам доколко е приличал на твоя Рекс Странг, но, струва ми се, има някаква прилика. добре, този мъж бил художник, бохем, скитник. Той я целунал - е добре, целувал я много пъти - и си заминал. Тя изпитвала към него това, което мислех, че ти изпитваше към мен... на Женевското езеро. За десет години от плач лицето ти изгубило красотата си. Да, но случило се така, че мъжът ослепял и след десет години се върнал при нея - водели го за ръка като дете. Нищо не му било останало. Не можел вече да рисува. А тя била много щастлива, радвала се, че той не може да види погрознялото й лице. Не забравяй, той се прекланял пред красотата. Продължавал да я държи в обятията си и да вярва, че е все още красива. Споменът за красотата й бил жив в паметта му. Не преставал да говори за нея и да тъжи, че не може вече да я види... Един ден й разказал за петте велики картини, които искал да нарисува. Само да можело да му се върне зрението, за да ги нарисува, той щял да счита делото си завършено и да бъде доволен. Тогава, не е важно как, в ръцете й попаднал някакъв елексир. Намазан на очите, той връщал зрението сигурно и изцяло.
Линди сви рамене.
- Нали разбираш душевната й борба. Ако той прогледне, ще нарисува петте си картини. Но и ще я напусне. Красотата била за него религия. Невъзможно било да понесе -
---
1 Авторът вероятно има предвид американския писател хуморист Хенри Уилър Шоу (1818-1885). - Б. пр.
съсипаното й лице. Пет дни се борила със себе си. После намазала очите му.
Линди престана да говори и потърси Мадж с поглед, в блестящите му черни очи бе фокусирана възбуда.
- Въпросът е, дали обичаш Рекс Странг чак толкова.
- А ако го обичам? - парира тя.
- Отговори ми!
-Да.
- Можеш да се пожертвуваш? Можеш да се откажеш
от него?
Нейното "да" дойде бавно, неохотно.
- И ще дойдеш с мен?-
- Да. - Гласът й се беше смалил до шепот. - Когато той е добре - да.
- Нали разбираш? Ще бъде пак като на Женевското езеро. Ти ще бъдеш моя жена.
Изглеждаше, че тя се смали и клюмна, но кимна с глава.
- Много добре. - Той се изправи чевръсто, отиде до вързопа с вещите и започна да го развързва. - Имам нужда от помощ. Извикай брат му! Извикай всички! Кипяща вода... да има много. Превръзки съм донесъл, но дай да видя какво имате вие... Ей, Доу! Запали огъня и сложи да ври колкото може повече вода. Ей ти! - към другия мъж. - Вземи тази маса и я постави под прозореца! Изчисти я, изтъркай я, попари я с вода! Чисти, човече, чисти, както никога не си чистил! Вие, госпожа Странг, ще ми бъдете помощник. Сигурно нямате чаршафи? Е, някак ще се справим. Вие сте негов брат, господине? Сега аз ще му дам упойка, после вие ще продължите. Сега слушайте да ви инструктирам. Най-напред... Но преди това, умеете ли да мерите пулса?
Известен с дързостта си и успеха си като хирург, през дните и седмиците, които последваха, Линди надмина себе си. Не беше се сблъсквал никога с такъв ужасен случай - разкъсванията и счупванията бяха страхотни, а бе изминало и много време. Но и никога не бе имал възможност да работи върху по-жилава човешка развалина. Въпреки това нямаше да успее, ако пациентът не притежаваше котешка жизненост и естествена физическа и душевна стръв към живота, имаше дни на висока температура и делириум; дни, когато отпадаше и пулсът едва се усещаше; дни, когато лежеше в съзнание, очите му изнурени и хлътнали, по лицето му избиваше пот. Линди бе неуморим, жеггентен, дързък, а му и вървеше. Поемаше риск след риск, печелеше. Не му стигаше просто да върне човека
към живота. Посветил себе на сложната и пълна с опасности задача да го сътвори отново цял и силен.
- Инвалид ли ще остане? - попита Мадж.
- Той няма просто да ходи и говори, няма да бъде жалко подобие на предишния Рекс Странг - каза й Линди. - Той ще бяга, ще скача, ще плува през бързеи, ще гони мечки, ще се бие с пантери, колкото му душа иска да се отдава на глупашките си прищевки. И, предупреждавам те, ще омайва жените както някога. Това ще ти хареса ли? Доволна ли си? Не забравяй, ти няма да си с него.
- Продължавай, продължавай! - задъха се тя. - Направи го цял! Направи го, какъвто беше!
Неведнъж, когато състоянието на възстановяващия се Странг позволяваше, Линди го поставяше под упойка и вършеше над него ужасни неща - режеше, шиеше, отново свързваше и скърпваше разкъсаните органи. По-късно стана ясно, че мускулите на лявата ръка са схванати. Странг можеше да я вдигна само донякъде. Линди се зае с този проблем. Пак някакви жили се бяха свили, изкривили, разкъсали.И пак докторът ряза, премества, отхлабва, разплита. Само огромната жизненост и здравето на плътта спасиха Странг.
- Ще го убиете - оплака се брат му. - Оставете го на мира! За бога, оставете го на мира! По-добре жив инвалид, отколкото цял мъртвец.
Линди пламна в гняв.
- Вън оттук! Вън от тази хижа и да не се връщате, докато не сте готов да кажете, че без мен той няма да живее! Помагайте, за бога, човече, помагайте ми с цялата си душа Животът на брат ви виси на косъм. Разбирате ли? Даже една мисъл може да скъса косъма. Сега вън оттук и да се върнете мил и кротък, убеден до крайна степен, че той ще живее и ще бъде това, което е бил, когато вие двамата сте правили заедно глупащини. Вън оттук, казвам ви!
Братът, със стиснати юмруци и закана в очите, погледна Мадж за съвет.
- Излез, излез, моля ти се! - каза тя. - Той е прав. Знам, че е прав.
Друг път, когато състоянието на Странг изглеждаше по-обещаващо, братът каза:
- Докторе, вие сте чудо. А аз досега не съм се сетил да питам за името ви.
- Не е ваша работа. Не ме безпокойте. Вън оттук! Разкъсаната дясна ръка престана да оздравява, отново се откри ужасяваща рана.
- Гангрена - каза Линди.
- Край на всичко - изпъшка братът.
- Млък! - озъби се Линди. - Вън оттук! Вземете със
себе си Доу! Вземете и Бил! Намерете зайци - живи, здрави зайци. Хванете ги с капани! Сложете капани навсякъде!
- Колко трябват? - попита братът.
- Четиридесет, четири хиляди, четиридесет милиона - всички, които можете да хванете. Вие ще ми помогнете, госпожо Странг. Ще се поровя в тази ръка, за да видя какви са повредите. Вие излизайте! Вървете за зайци!
И той започна да човърка ръката - бързо, безпогрешно. Изтръгна прогнилата кост, установи размера на разлагането.
- Това никога нямаше да се случи - каза той на Мадж, - ако жизнеността му не беше нужна за толкова много други неща. Даже неговата жизненост не стига за всичко. Виждах какво става, но трябваше да почакам и да рискувам. Това парче трябва да се махне. Може да се мине и без него, но кост от заек ще го направи каквото е било.
Той дълго се занимава със стотиците донесени зайци - сортира, хвърля, избира, изпробва, отново избира и изпробва, докато накрая се спря на един. Използува последния останал хлороформ и осъществи присаждането на кост - жива кост към жива кост, жив човек и жив заек неподвижни и неразривно превързани и завързани един за друг, докато жизнените им процеси в единен ход не създадоха отново една безукорна ръка.
През целия този мъчителен период, особено докато здравето на Странг отиваше към подобрение, се случваше Линди и Мадж да разменят по няколко думи. Благ той не беше, нито тя непокорна.
- Досадно е - казваше той, - но законът си е закон и ще трябва да се разведеш, преди да можем да се оженим отново. Какво ще кажеш? Ще отидем ли на Женевското езеро?
- Както искаш - отговаряше тя.
И пак той, друг път:
- И какво, дявол да го вземе, все пак намери в него? Знам, има пари. Но ти и аз успявахме да се оправяме при това с някакъв комфорт. Тогава моята практика ми докарваше около четиридесет хиляди годишно - аз прегледах сметките след това. Дворци и парни яхти бяха комай единствените неща, които не можеше да си позволиш.
- Може би ти даде обяснението - отговори тя; - Може би се интересуваше прекалено много от своята практика. Може би забравяше за мен.
- Хм! - присмя се той. - А твоят Рекс Странг не се ли интересува прекалено много от пантери и къси пръчки?
Той непрекъснато я караше да обясни своето заслепение, както го наричаше, от другия мъж.
Няма обяснение - отговаряше тя. Накрая тя веднъж какво да му каже. - Никой не може да обясни любовта, аз най-малко от всички. Знаех само любовта - този свят е неопровержим факт, нищо повече. Веднъж във Форт Ванкувър един магнат от Компанията на Хъдзъновия залив нахокал местния свещеник от англиканската църква. Духовникът се бил оплакал с писмо до Англия, че хората на компанията, от главните до нисшите, били пристрастни към индианките. "Защо не обясни смекчаващите вината обстоятелства?" попитал магнатът. Духовникът отговорил: "Опашката на кравата расте надолу. Аз не се опитвам да обясня защо опашката на кравата расте надолу. Само посочвам факта."
- Дяволски умна жена! - възкликна Линди, в очите му пламна раздразнение.
- Какво те доведе в Клондайк? - попита тя веднъж.
- Прекалено много пари. Няма жена да ги харчи. Исках да си почина. Може би бях преуморен. Опитах Колорадо, но телеграмите на болните ме преследваха, някои от тях дори ме последваха. Отидох в Сиатъл. Същата история. Рансън изпрати жена си при мен със специален влак. Нямаше как да се отърва. Операцията излезе сполучлива. Местните вестници подушиха. Можеш да си представиш останалото. Трябваше да се крия и избягах в Клондайк. И ето Том Доу ме намери, докато играех уист в една барака край Юкон.
Дойде денят, когато леглото на Странг бе изнесено пред вратата и поставено на слънце.
- Нека му кажа сега - помоли Мадж.
- Не, чакай - отговори той.
По-късно Странг вече можеше да сяда на края на леглото, можеше да направи първите си несигурни крачки, подкрепян от двете страни.
- Нека му кажа сега - помоли Мадж.
- Не. Тази работа ще я докарам докрай. Не искам състоянието му да се влоши. Лявата му ръка е все още леко схваната. Дребна работа, но искам да го направя отново такъв, какъвто господ го е създал. Утре мислех да се заема с ръката й да премахна схващането й. Това значи, че ще трябва да полежи на гръб един-два дена. Жалко, че няма повече хлороформ. Ще трябва той просто да стиска зъби и търпи. Той може. Воля има за десет души.
Дойде лятото. Снегът се стопи навсякъде, освен по най-далечните върхове на Скалистите планини на изток. Дните ставаха все по-дълги, накрая изобщо не се мръкваше, само слънцето падаше по за няколко минути под хоризонта. Линди не се отделяше от Странг. Изучаваше походката му, движенията на тялото му, отново и отново го караше да се съблича и за хиляден път да свива всичките си мускули. Правеха му се безброй масажи. След време Линди дори заяви, че Том Доу, Бил и братът могат спокойно да постъпят на работа като масажисти в турска баня или болница.
Но Линди все още не беше доволен. Той караше Странг да изпълнява целия му репертоар от трудни физически упражнения, търсеше скрити слабости. Отново го сложи на легло за една седмица, разтвори крака му, ловко поскърпи по-малките вени, изстърга парче кост не по-голямо от кафеено зърно. Повърхността отгоре остана със здрав розов цвят и над нея бе зашито живото месо.
- Нека да му кажа - молеше Мадж.
- Не още - беше отговорът. - Ще му кажеш само когато аз съм готов.
Юли отмина, август клонеше към края, когато той нареди на Странг да излезе на лов и убие лос. Линди вървеше по петите му, наблюдаваше, го, изучаваше го. Странг беше строен, котка в силата на мускулите си, а походка като неговата Линди не беше виждал у никого - ходеше без усилие, с цяло тяло, изглеждаше, че гъвкавите мускули вдигат краката до раменете. Не се чувствуваше никаква тромавост, движенията бяха толкова леки, че придаваха на мъжа своеобразна грациозност, толкова леки, че за окото скоростта беше измамна. А това беше убийственото темпо, от което се беше оплакал Том Доу. Линди едва-едва успяваше да върви отзад, потеше се и се задъхваше. От време на време, когато теренът позволяваше, пробягваше няколко крачки, за да не изостане. След като изминаха десет мили, той му каза да спре и се хвърли на обрасналата с мъх земя.
- Стига! - извика той. - Не мога да издържам на твоето темпо.
Линди избърса разгорещеното си лице. Странг седна на един пън от смърч, усмихна се на доктора и - с другарското чувство на пантеист - на целия пейзаж.
- Някакви щракания, някакви болки, колкото и да са слаби? - попита Линди.
Странг поклати къдравата си глава и опъна гъвкавото си тяло, наслаждавайки се на всяка фибра в него.
- Ще те бъде, Странг. Една-две зими можеш да очакваш старите рани да реагират на топло и студено. Но това ще премине, а може и изобщо да не се случи.
- Ей, богу, докторе, вие извършихте чудеса с мен. Не знам как да ви се отблагодаря. Не знам дори името ви.
- То няма значение. Вдигнах те на крака, това е важното.
- Но сигурно името ви е известно в света. Бас ловя, че ще се сетя за вас, ако ми го кажете.
- Мисля, че ще се сетиш - беше отговорът на Линди. - Но това не е съществено. Едно последно изпитание и свършвам с тебе. Отвъд хребета, край извора на този поток тече един приток на река Голяма Ветрена. Доу ми разказа, че миналата година сте отишли дотам, надолу до средния приток и обратно
за три дни. Казва, че едва не си го убил с темпото си. Прекарай нощта тук на лагер. Ще изпратя Доу с нужните вещи. След това трябва да отидете до средния приток и да се върнете обратно за същото време както миналата година.
- Хайде! - каза Линди на Мадж. - Имаш един час да стегнеш багажа си. Аз отивам да приготвя лодката. Бил носи насам лоса и няма да се върне до мръкване. Днес ще стигнем до моята барака, а след седмица ще сме в Досън.
- Аз се надявах... - Тя гордо прекъсна мисълта си.
- Че ще се откажа от възнаграждението си ли?
- Е, споразумението си е споразумение. Но нямаше защо да бъдеш толкова отвратителен, когато събираш дълга. Не беше почтено. Изпрати го далеч за три дни и ми отне възможността да му кажа последните си думи.
- Остави писмо.; - Ще му кажа всичко.
- Да не му кажеш всичко ще бъде нечестно спрямо трима ни - беше отговорът на Линди.
Когато той се върна от лодката, багажът бе събран, писмото - написано.
- Дай да го прочета! - каза той. - Ако нямаш нищо против.
Тя се поколеба за миг, после му подаде писмото.
- Доста прямо - каза той, след като го прочете. - Сега, готова ли си?
Той пренесе вързопа с вещите й до брега и, клекнал на едно коляно, задържа лодката неподвижно с една ръка, а другата й подаде, за да я подкрепи. Наблюдаваше я внимателно, но тя пое ръката му, без да трепне и се приготви да стъпи на борда.
- Почакай - каза той. - Един момент. Помниш ли разказа за елексира, който ти разказах. Не ти казах края. Когато тя намазала очите му и се приготвила да си тръгне, случайно се видяла в едно огледало и забелязала, че красотата й била; възвърната. А той отворил радостно очи, радостно възкликнал при вида на нейната красота и я взел в обятията си.
Тя го зачака да продължи, възбудена, но владееща се. По лицето и очите й започна да се изписва учудване.; - Ти си много красива, Мадж. - Той спря, после добави сухо. - Останалото е ясно. Струва ми се ръцете на Рекс Странг няма да останат дълго празни. Сбогом!
- Грант... - каза, почти прошепна тя и в гласа й бяха всички думи, които могат да се разберат, без да са изречени. Той се засмя късо, неприятно.
- Просто исках да покажа, че не съм чак толкова пропаднал тип На злото с добро, както се казва.
- Грант...
Той стъпи в лодката и подаде тънката си, нервна ръка.
- Сбогом - каза той.
Тя сграбчи ръката му с двете свои.
- Мила, силна ръка - прошепна тя, наведе се и я целуна.
Той дръпна рязко ръката си, оттласна лодката от брега, потопи веслото в бързата струя на течението и навлезе в началото на бързея, където водата се лееше гладка като стъкло, преди да се пръсне в шеметната белота на пяната.
**
II
БРЕГОВЕТЕ НА САКРАМЕНТО
Духай, ветре, хей-о Отнеси ни в Калифорния: Казват, в Сакраменто има купища злато!
Тази моряшка песен, която матросите пеят навсякъде по света, когато наблягат върху лостовете .на шпила, за да вдигнат котва На път за пристанището Фриско, се изпълняваше от едно хлапе. То изобщо не бе виждало море през живота си, но само на двеста фута под краката му се носеха бавно вълните на Сакраменто. Наричаха го "малкия" Джери за разлика от "стария" Джери, неговия баща: именно от него беше чул тази песен и от него беше наследил гъстата яркочервена коса, закачливите сини очи и светлата, изпъстрена с неизбежните лунички кожа.
Старият Джери беше моряк, прекарал половината от живота си под акомпанимента на звънливата моряшка песен. После, един ден, в някакво азиатско пристанище, той запя песента сериозно, докато с двадесетина другари се въртеше и пъхтеше в кръга около шпила. А щом хвърлиха котва в Сан Франциско, обърна гръб на своя кораб и на морето и отиде да огледа с очите си бреговете на Сакраменто.
Там видя и златото - намери си работа в мината "Жълтата мечта", където се оказа извънредно полезен при прокарването на въжена линия за вагонетките с руда през реката, на височина двеста фута над водата.
След това пое надзора над въжената линия, поддържаше я в изправност, пускаше я в движение, привърза се към нея и сам стана неотделима част от инвентара на мината. После обикна хубавичката Маргарет Кели. Но тя скоро напусна него и малкия Джери, който едва що беше проходил, и заспа последния си дълъг сън в малкото гробище сред големите тъмни борове.
Старият Джери така и не се върна повече към морето. Той остана при своята въжена линия и щедро обсипваше нея и малкия Джери с цялата любов, на каквато бе способна душата му. Когато за мината "Жълтата мечта" настъпиха черни дни, той остана на служба в компанията като пазач на почти изоставеното имущество.
Тази сутрин обаче го нямаше там. Виждаше се само малкият Джери, който седеше на прага на барачката и пееше старата моряшка песен. Беше се приготвил сам и изял закуската си и току-що беше излязъл навън да погледа божия свят. На двадесетина крачки пред него се намираше стоманеният барабан, около който се движеше безкрайното металическо въже. До барабана бе здраво завързана вагонетката. Като проследеше с поглед шеметния полет на кабелите към отсрещния бряг, Джери виждаше в далечината втория барабан и другата вагонетка.
Устройството работеше на принципа на земното притегляне: увличана от собственото си тегло, натоварената вагонетка минаваше над реката и едновременно дърпаше от отсрещния бряг празната вагонетка. Пълната вагонетка се разтоварваше, празната се натоварваше с руда и всичко се повтаряше отново. Откакто старият Джери бе поел надзора над въжената линия, това беше ставало десетки хиляди пъти.
Малкият Джери прекъсна песента при звука на приближаващи се стъпки. От тъмнеещата борова гора излезе висок човек със синя риза, преметнал през рамо пушка. Това беше Хол, пазачът на мината "Жълтият дракон", която се намираше на около една миля нагоре по течението на реката и също имаше въжена линия.
- Здравей, хлапак! - поздрави Хол. - Какво правиш тук сам-самичък?
- Ами, живуркам си - подхвърли Джери небрежно, като че ли това за него беше нещо съвсем обикновено. - Тате замина.
- Къде отиде? - попита Хол.
- В Сан Франциско. Замина снощи. Брат му починал в техния край, та отиде при адвокатите. Ще си дойде чак утре вечер.
Джери разказваше всичко това с гордото съзнание за падналото му се задължение да наглежда имуществото на "Жълтата мечта" и славното приключение да живее самичък -на канарата над реката и да си приготвя сам закуска, обед и вечеря.
- Е добре, пази се и не си играй с кабелите - каза Хол. - Отивам да видя дали мога да чукна някой елен в каньона "Сакатата крава".
- Май се кани да вали - отбеляза Джери дълбокомислено.
- И да ме понамокри, няма страшно - разсмя се Хол, закрачи към гората и се скри между дърветата.
Предсказанието на Джери за дъжда се сбъдна, и още как. Към десет часа боровете се залюшкаха и застенаха, прозорците на барачката задрънчаха, и дъждът заплющя с яростни пориви. В единайсет и половина Джери накладе огъня и точно в дванайсет седна да обядва.
"Днес май няма излизане навън" - реши той, след като изми няколкото чинии и ги нареди спретнато на мястото им; после си помисли дали Хол се е намокрил много и дали е успял да удари някой елен.
В един часа на вратата се почука и когато Джери отвори, в стаята нахлуха, сякаш носени от силния порив на вятъра, мъж и жена. Бяха мистър и мисис Спилейн - фермери, които живееха в уединена долина на десетина мили от брега на реката.
-г Къде е Хол? - започна Спилейн рязко и припряно.
Джери забеляза, че фермерът беше развълнуван. Движенията му бяха отривисти, а мисис Спилейн изглеждаше много разтревожена от нещо. Тя беше слаба, бледа, измъчена жена, по чието лице личеше тежкия отпечатък на живот, прекаран в нерадостен и нескончаем труд. Същият този живот беше превил плещите на нейния съпруг и направил косата му пепелЯвосива.
- Отиде на лов в "Сакатата крава" - отвърна Джери. - Да не сте искали да ви прехвърли на другия бряг?
Жената тихичко захълца, а Спилейн възкликна с досада и отиде до прозореца. Джери застана до него и също загледа навън към кабелите, които се губеха зад гъстата пелена на дъжда.
Обикновено жителите на горските пущинаци в този район преминаваха Сакраменто по въжената линия на "Жълтият дракон". За прехвърлянето се заплащаше неголяма такса; от тези такси компанията изплащаше надниците на Хол.
- Трябва да се прехвърлим, Джери - рече Спилейн и посочи през рамо с палец към жена си. - Нейният баща е ранен в мината "Детелиново листо". Експлозия станала. Казват, че няма да го бъде. Току-що ни съобщиха.
Джери почувствува как сърцето му се разтуптя. Разбра, че Спилейн иска да се прехвърлят по линията на "Жълтата мечта". Но без баща си Джери не смееше да поеме такава отговорност - линията никога не е била използувана за превоз на хора, пък и отдавна вече не се използуваше изобщо.
- Може би Хол скоро ще се върне - промълви той. Спилейн поклати глава отрицателно.
- Къде е баща ти? - попита той.
- В Сан Франциско - отвърна Джери кратко. Спилейн изпъшка и яростно блъсна юмрук в дланта на
другата си ръка. Хълцането на жена му се превърна в плач, и Джери чу задавения й глас: "А тате умира, умира...
Сълзите напираха и в неговите очи, и той стоеше нерешително, без да знае как да постъпи. Но Спилейн реши вместо него.
- Слушай, момчето ми - рече той решително, - жена ми и аз ще се прехвърлим по вашата линия. Ще я пуснеш ли?
Джери неволно отстъпи леко. Направи го несъзнателно, като че ли бягаше инстинктивно от нещо лошо.
- По-добре вижте дали Хол не се е върнал - предложи той.
- Ами ако не е?
Джери отново се подвоуми.
- Аз поемам риска - добави Спилейн. - Не разбираш ли, момче: ние просто трябва да преминем, и толкоз. Джери кимна неохотно.
- А да чакаме Хол няма никакъв смисъл - продължи; Спилейн. - Сам знаеш, не по-зле от мен, че няма да се е върнал от "Сакатата крава" по това време на деня. Така че да, вървим да пускаме линията.
"Нищо чудно, че мисис Спилейн изглеждаше толкова изплашена, докато й помагахме да се качи в товарната вагонетка" - помисли си Джери, втренчил поглед в зиналата зад вагонетката сякаш бездънна пропаст. Защото яростните пориви на вятъра така блъскаха пелената от дъжд и облаци в нея, че лежащият на седемстотин фута отсрещен бряг не се виждаше, а канарата в техните крака се спускаше отвесно надолу и се губеше в мъглявия въртоп. Изглеждаше като че ли по дъното имаше не двеста фута, а цяла миля.
- Готови?.- попита той.
- Пускааи - изрева Спилейн, като се опитваше да над; вие воя на вятъра. Беше се покатерил във вагонетката и стоеше до жена си, стиснал едната й ръка. Джери погледна на това с неодобрение.
- Както е засвирил вятърът, ще трябва да се държите и с двете си ръце - извика той.
Мъжът и жената веднага се пуснаха, хванаха се здраво за страните на вагонетката, а Джери бавно и внимателно освободи спирачката. Барабанът се завъртя, безкрайното въже започна кръгообразното си движение и вагонетката се плъзна бавно над бездната, увиснала на носещите си колела върху горния неподвижен кабел.
Той и преди беше пускал линията в движение, но сега това ставаше за пръв път без надзора на баща му. Джери регулираше скоростта на вагонетката с помощта на спирачката. Това беше необходимо, защото от време на време, при по-силните пориви на вятъра, вагонетката се разлюляваше силно. а малко преди да потъне в пелената от дъжд, сякаш едва не изтърси живия си товар в пропастта.
След това Джери можеше да съди за движението на вагонетката само по кабела. Той следеше внимателно неговото движение около барабана. "Триста фута" - шепнеше си той, докато маркировките върху кабела се плъзгаха пред очите му - "триста и петдесет... четиристотин... четиристотин и..." Кабелът спря. Джери освободи спирачката докрай, но кабелът не помръдна. Той го хвана с две ръце и се опита да го задвижи с енергични подръпвания. Не! Нещо бе станало. Но какво? Не можеше да се досети - вагонетката не се виждаше. Вдигна глава и с мъка можа да различи над бездната очертанията на празната вагонетка, която беше тръгнала от отсрещната скала със скорост, равна на скоростта на натоварената. Сега тя беше на около двеста и петдесет фута от този бряг. Това означаваше - той го знаеше, - че някъде сред сивата мъгла, на двеста фута над реката и на двеста и петдесет фута от другия бряг, Спилейн и жена му висяха неподвижно във въздуха.
Джери извика пронизително, с пълни дробове, три пъти, но сред бурята не долетя никакъв отговор. Не беше възможно нито той да ги чуе, нито те него. Докато за момент съобразяваше трескаво какво да предприеме, бързо бягащите облаци се разредиха и разкъсаха, и за миг той зърна долу придошлата Сакраменто и увисналата във въздуха вагонетка с хората. После облаците обвиха всичко още по-плътно.
Момчето прегледа внимателно барабана, но не откри нищо нередно. Очевидно повредата беше в барабана на отсрещния бряг. Ужаси се при мисълта за мъжа и жената, които висяха над пропастта, сред бурята, люшкани насам-натам в несигурната вагонетка, без да знаят какво става на брега. И като си помислеше само, че щяха да висят там, докато той не се прехвърли по линията на "Жълтия дракон", за да прегледа барабана на другия бряг!
Изведнъж Джери се сети, че в барачката за инструменти има един полиспаст, изтича дотам и го донесе. Това беше двоен полиспаст. "Четворно по-голяма подемна сила" - мърмореше, той на глас, докато закрепваше полиспаста към безкрайното въже. После затегли въжето на полиспаста - теглеше с все сила, докато започна да му се струва, че ръцете му изскочат от ставите и раменните мускули ще се разкъсат. Но кабелът не помръдна. Не оставаше нищо друго освен да премине на отсрещния бряг.
Вече беше мокър до кости, така, че даже не забелязваше дъжда, докато тичаше по пътеката към "Жълтият дракон". Вятърът биеше в гърба му и беше лесно да се тича, макар че Хол не го чакаше там и нямаше кой да работи със спирачката и да регулира скоростта на вагонетката. Той обаче сам си направи спирачка от парче здраво въже, което прехвърли с клуп през горния носещ кабел.
Когато насред път, високо над реката, вятърът го пресрещна с пълната си сила, като люшкаше кабела, свиреше и фучеше около него, люлееше и накланяше вагонетката, Джери си представи още по-ясно състоянието на Спилейн и жена му. Тази мисъл му вдъхна нови сили, и след като стигна благополучно до брега, Джери се закатери с мъка по склона, срещу бурята, и се добра до въжената линия на "Жълтата мечта".
Той разбра с ужас, че барабанът е в пълна изправност. Всичко беше в ред и в двата края на линията. Къде тогава е задръжката? Без съмнение, някъде по средата.
Вагонетката със Спилейнови се намираше само на двеста и петдесет фута от този бряг. През бясно въртящата се пелена от дъжд Джери различи фигурите на мъжа и жената, свили се на дъното на вагонетката под поройния дъжд и яростта на вятъра. Между два пристъпа на бурята той извика на Спилейн да провери носещите колела на вагонетката.
Спилейн го чу, защото Джери видя как се привдигна предпазливо на колене, прекара ръце по колелата, а после се обърна с лице към брега:
- Тук всичко е наред, момче!
Джери едва дочу приглушените думи, сякаш идваха от много далеч. Какво беше станало, тогава? Не оставаше друго, освен празната вагонетка, която не виждаше, но знаеше, че е някъде там, над страхотната бездна, двеста фута оттатък вагонетката на Спилейн.
Той незабавно взе решение. Беше само на четиринайсет години, жилав и слабоват, но животът му досега беше преминал в планината, баща му го беше научил на доста тънкости от моряшкия занаят и той не се страхуваше особено много от височините.
В кутията за инструменти, до барабана, намери стар френски ключ, един къс железен лост и сравнително ново конопено въже. Потърси напразно някакво парче дъска, от което да измайстори "моряшко столче", но под ръка имаше само големи дъски, които нямаше как да разреже. Това го принуди да се откаже от по-удобното седло.
Джери си приготви друго, много просто седло. Прехвърли въжето през носещия кабел, на който висеше празната вагонетка, и направи голям клуп. Когато седна в този клуп, ръцете му достатъчно свободно достигаха кабела, а там, където въжето можеше да се претрие от кабела, той подложи куртката си, тъй като не можа да намери за тази цел парче от стар чувал.
Привършил набързо тези приготовления, седнал в клупа, той увисна над пропастта, и се задърпа по кабела с ръце. Беше взел със себе си френски ключ, късия железен лост и нЯколко фута въже. Кабелът вървеше под лек наклон нагоре, но това не му пречеше толкова, колкото вятърът. Когато яростните му пориви го залюшкаха насам-натам, като понякога едва не го засукваха около кабела, и когато отправяше поглед надолу към сивите дълбини, Джери разбра, че го е страх. Този кабел беше износен. Ами ако не издържи неговото тегло и напора на вятъра и се скъса?
Обзе го страх, истински страх; стомахът го присви и му се пригади, коленете му трепереха и той не можеше да ги спре.
Но продължи мъжествено пътя си. Кабелът беше стар и износен, от него стърчаха остри парчета разкъсана тел, които раздраха ръцете му до кръв, преди да реши да направи кратка почивка, през която поведе виком разговор със Спилейн. Тяхната вагонетка сега се намираше точно под него и разстоянието помежду им беше само няколко фута, така че Джери успя да обясни как стоят нещата, както и целта на своето пътешествие.
- Бих искал да ти помогна, но жена ми тук съвсем се разкисна - викна Спилейн към него, когато Джери потегли отново. - Както и да е, пази се, момчето ми! Сам се наредих така, а ето че сега ти трябва да ме оправяш!
- О, ще се справя! - извика Джери в отговор. - Кажете на мисис Спилейн, че само след минутка ще бъде на брега.
През поройния дъжд, който почти го заслепяваше, люшкайки се насам-натам като някакво бързо и неравномерно движещо се махало, с остри болки в изподраните си ръце, задъхан от усилията и от самия въздух, с който вятърът от време на време пълнеше до задушаване дробовете му, Джери накрая се добра до празната вагонетка.
Един единствен поглед му показа, че не беше предприел опасното пътешествие напразно. Предното носещо колело, чийто жлеб беше разяден от дълга употреба, бе изскочило и сега кабелът беше здраво приклещен между самото колело и вилката.
Едно нещо беше ясно: колелото трябваше да се откачи от вилката. Още едно нещо бе също така ясно, докато се откачи колелото, вагонетката трябваше да се привърже към кабела с донесеното от него въже.
След четвърт час работа не успя да направи нищо друго, освен да върже вагонетката. Шплентът, който крепеше колелото към оста, беше ръждясал и набит. Джери го заудря с едната ръка, а с другата се държеше доколкото можеше, но вятърът непрекъснато го люшкаше и въртеше и в повечето случаи той не можеше да уцели шплента. Девет десети от усилията му отиваха за това, да се задържи на мястото си. От страх да не изтърве ключа, той го привърза с носна кърпичка към китката си.
След половин час Джери успя да освободи шплента, но не можеше да го измъкне. Десетки пъти се канеше да зареже всичко - струваше му се, че напразно е преминал толкова опасности и положил всички тези усилия. После му хрумна нещо, трескаво пребърка джобовете си и намери каквото търсеше: дълъг, дебел гвоздей.
Ако не беше този гвоздей, попаднал кой знае как и кога в джоба му, щеше да се наложи отново да отива до брега и да се връща. Като провря гвоздея в главичката на шплента, най-после получи някаква опора и след миг шплентът бе измъкнат После Джери заудря и замушка с лоста, за да освободи самото колело, където то беше приклещено от кабела към вилката. След като свърши това, той го постави на мястото му и с помощта на въжето започна да повдига вагонетката, докато колелото легна отново върху кабела.
Но всичко това отне доста време. Повече от час и половина беше изминало, откакто се беше добрал до празната вагонетка. И едва сега Джери напусна своето "седло" и се смъкна във вагонетката. Той отвърза задържащите въжета и носещите колела бавно се завъртяха. Вагонетката се движеше и момчето знаеше, че някъде зад него - макар че не можеше да я види - вагонетката със Спилейнови също се движи, но
в обратна посока.
Сега нямаше нужда от спирачка, тъй като неговото тегло уравновесяваше достатъчно тежестта в другата вагонетка; и скоро от облаците мъгла изплува високата скала и старият, добре познат барабан, който равномерно се въртеше.
Джери слезе и здраво привърза вагонетката. Той направи това спокойно и грижливо, а после - съвсем негероично - се свлече до барабана и, без да обръща внимание на поройния дъжд и бурята, избухна в ридания.
За това имаше много причини: той плачеше отчасти поради нетърпимата болка в изподраните му ръце; отчасти от изтощение; отчасти от облекчение и от съзнанието, че се е освободил от продължилото толкова дълго време нервно напрежение; и до голяма степен от чувството на удовлетворение, че мъжът и жената бяха спасени.
Те не бяха тук, за да му благодарят, но той знаеше, че някъде зад тази ревяща, брулена от бурята пропаст те сега бързаха към мината "Детелиново листо".
Джери се дотътри до барачката. Бялата дръжка на вратата почервеня от кръв, когато сложи ръка върху нея, но ри дори не забеляза това.
Беше доволен и горд от себе си, защото беше уверен, че е свършил добра работа, пък и беше достатъчно честен да признае в себе си, че е така. Но в мисълта му се въртеше скрито някакво малко съжаление: да можеше баща му да е тук, за да види всичко това.
Обратно към Джек Лондон